— Обяснете.
— Вярата на простолюдието, такава, каквато е внушена от имперските агенти, е, че племената на Оул са се съюзили с народа на Ак’рин на юг, както и с д’расиланите и двете кралства Болкандо и Сафинанд — накратко, всички територии, граничещи с империята — и създават агресивна, войнствена и потенциално съкрушителна сила — Ордата на заговора Болкандо, — която заплашва всички източни територии на империята Ледер. Въпрос само на време е, преди тази орда да се събере изцяло, след което да тръгне срещу нас. Следователно всяка атака, предприета от ледерийската военщина, цели да смали броя, който оулите ще могат да включат, и още повече, загубата на ценните стада на свой ред омаломощава диваците. Гладът може добре да постигне онова, което само мечовете не могат — пълното рухване на Оул.
— Разбирам. А неофициалната версия?
Тя го погледна накриво.
— Не съществува никакъв заговор, Надзорник. Никакъв съюз. Истината е, че оулите непрекъснато се бият помежду си — пасищата им се свиват в края на краищата. И те презират ак’рините и д’расиланите, а и вероятно никога не са се срещали с никого от Болкандо или Сафинанд. — Поколеба се и продължи: — Вярно, че се сблъскахме с някакъв наемнически отряд преди два месеца — подозирам, че тази гибелна битка е ускорила назначението ви. Наброяваха около седемстотин и след няколко малки схватки поведох сила от шест хиляди ледерии да ги подгоним. Надзорник, загубихме почти три хиляди войници в последната битка. Ако не бяха маговете ни… — Тя поклати глава. — И все още нямаме представа кои бяха.
Брол я изгледа замислено. Не знаеше нищо за такъв сблъсък. Причината за назначението му? Може би.
— Официалната версия, за която споменахте — лъжата, — оправдава избиването на оулите в очите на простолюдието. Всичко това служи добре на стремежа на Фактора да забогатява все повече. Разбирам. Кажете ми, Атри-Преда, защо на Летур Аникт му трябва всичкото това злато? Какво прави с него?
Жената сви рамене.
— Парите са власт.
— Власт над кого?
— Над всички и над всичко.
— Освен над Тайст Едур, които са безразлични към ледерийската идея за богатство.
Тя се усмихна.
— Нима, Надзорник? Все още?
— За какво намеквате?
— В Дрийн има хироти — да, срещали сте ги. Всеки от тях претендира, че е родственик на императора и на основата на тази претенция са си присвоили най-хубавите имения и земя. Имат за роби стотици Длъжници. Скоро може би сред членовете на тръст „Свобода“ ще има и Тайст Едур.
Брол Хандар се намръщи. На един далечен хребет стояха три оулски кучета, две товарни и едно пастирско, гледаха как карат стадата през разрушеното поселище — животните мучаха и ревяха от вонята на пролята кръв и мръсотии. Той огледа замислено трите силуета на билото. Къде ли щяха да отидат сега кучетата?
— Видях достатъчно.
Дръпна юздите да обърне коня и той рязко извърна глава, изцвили и застъпва назад. Брол с усилие се задържа на седлото.
Това навярно развесели Атри-Преда, но тя беше достатъчно благоразумна, за да не го покаже.
Високо в небето се бяха появили първите лешоядни птици.
По южния бряг на река Южен Джасп, един от четирите притока на река Ледер, стичаща се от планините Блуроуз, се виеше път, който малко по-нагоре започваше дългото си изкачване към планинския проход и древното кралство Блуроуз, вече покорено от Ледерийската империя. Тук Южен Джасп течеше бързо, инерцията на дивашкото й спускане от планините все още не беше забавена от просторната равнина, към която вече се доближаваше, за да я прекоси. Ледената вода кънтеше над огромните канари, оставени от отдавна изчезнали ледници, мяташе във въздуха хапливо студена мъгла, която се стелеше на облаци над пътя.
Самотният непознат, който очакваше шестимата воини Тайст Едур и хората с тях, бе доста по-висок от който и да било Едур, мършав, загърнат в наметало от тюленова кожа с качулка. Два широки кожени колана се кръстосваха на гърдите му и от тях висяха два дълги ледерийски меча. Няколкото кичура дълга бяла коса, изтръгнали се на воля поради вятъра, вече бяха мокри, полепнали по яката на наметалото.
За приближаващия се меруди лицето на непознатия изглеждаше бледо като смърт, все едно някой труп току-що се е измъкнал от вледеняващата река, нещо отдавна замръзнало сред прошарените с бяло простори на планините, които ги очакваха.
Воинът водач, ветеран от завоеванието на Ледерас, даде знак на спътниците си да спрат и продължи напред сам, за да поговори със странника. Той и петимата други едури водеха десет ледерийски войници, два натоварени фургона и четиридесет роби, оковани един за друг на синджир зад втория фургон.