Силхас Руин се обърна към излязлата от храстите Серен Педак и тя се смрази от погледа в мъртвешките му очи.
— Ще догоня избягалите, Аквитор — каза Силхас Руин. — До края на деня ще се върна при вас.
Тя се извърна и погледна за миг Феар Сенгар, застанал над труповете на Тайст Едур, после огледа осеяната с камънак равнина на юг — раненият в главата едур се клатушкаше замаяно по пътя.
— Добре — отвърна Серен Педак и примижа към двата фургона. — Ние ще продължим нагоре.
Удинаас най-сетне доизля гнева си върху удушения ледериец, изправи се и я погледна в очите.
— Серен Педак, какво ще правим с останалите роби? Трябва да ги освободим всичките.
Тя се намръщи. Изтощението затрудняваше мисълта й. Месеци и месеци в криене, в избягване и на едури, и на ледерии. Усилията им да продължат на изток се оказваха отново и отново възпрепятствани, което ги принуждаваше да се отдалечават все по на север, и безкрайният ужас, който живееше в нея, бяха изцедили всякаква яснота от мислите й. „Да ги освободим. Да. Но тогава…“
— Само поредните слухове — каза Удинаас, все едно беше прочел мислите й, все едно му бяха хрумнали преди нея. — Като тях има много, объркват преследвачите ни. Чуй, Серен, те вече знаят кои сме, повече или по-малко. А тези роби — те ще направят каквото могат, за да избегнат да ги заловят отново. Не е нужно да се притесняваме прекалено от тях.
Тя повдигна вежди.
— Гарантираш ли за своите братя по съдба Длъжници, Удинаас? Че всички те ще се отвърнат от възможността да си купят свободата с жизненоважна информация?
— Единствената алтернатива — отвърна той и я погледна в очите — е да ги убием всичките.
Онези, които ги слушаха, онези, които все още не бяха пребити дотам, че да се превърнат в немислещи автомати, изведнъж извисиха гласове в молби и пламенни обещания, запротягаха ръце към Серен сред дрънченето на вериги. Други гледаха, обзети от страх като мириди, доловили миризмата на вълк, който не могат да видят. Някои се разплакаха, присвити в разкаляния камънак на пътя.
— Първият едур, когото той уби, държи ключовете — каза Удинаас.
Силхас Руин се беше отдалечил надолу по пътя. Вече едва видим в мъглата, Тайст Андий се превъплъти в нещо огромно, крилато и се понесе нагоре във въздуха. Серен погледна редицата роби — никой не беше видял това, увери се с облекчение.
— Е, добре — отвърна на Удинаас и закрачи към мъртвите едури. Феар Сенгар още стоеше край тях.
— Трябва да взема ключовете. — Тя се наведе над първия паднал едур.
— Не го докосвай — спря я Феар.
Тя вдигна очи към него.
— Ключовете… веригите…
— Аз ще ги намеря.
Серен кимна, изправи се и отстъпи назад. Той мълчаливо се помоли, после коленичи до тялото. Намери ключовете в кожена кесия, вързана за колана на воина, кесия, в която имаше и няколко лъскави камъчета. Феар взе ключовете в лявата си ръка, а в дясната задържа камъчетата.
— Тези са от брега на Меруди. Най-вероятно ги е събрал, когато е бил дете.
— Децата порастват — каза Серен. — Дори правите дървета раждат криви клони.
— А какъв му беше недостатъкът на този войн? — попита навъсено Феар и я изгледа с яд. — Той следваше моя брат, както всеки друг войн от племената.
— Някои се отвърнаха, Феар. — „Също като тебе.“
— Онова, от което съм се отвърнал аз, лежи в сянката на онова, към което съм се извърнал, Аквитор. Дали то отрича верността ми към Тайст Едур? Към моята раса? Не. Това е нещо, което всички вие забравяте, най-удобно и непрекъснато. Разбери ме, Аквитор. Ще се крия, ако трябва, но няма да убивам хора от своя народ. Имахме парите, можехме да откупим свободата им…
— Не и Удинаас.
Той се озъби, но не отвърна нищо.
„Да, Удинаас. Точно оногова, когото мечтаеш да убиеш. Ако не беше Силхас Руин…“
— Феар Сенгар. Избрал си да пътуваш с нас и не може да има съмнение — изобщо, — че Силхас Руин командва тази жалка група. Не одобрявай методите му, ако трябва, но само той ще те преведе. Знаеш това.
Воинът хирот извърна очи и примига да махне сълзите.
— И с всяка стъпка цената на моето дирене става все по-голяма — задлъжнялост, който би трябвало добре да разбираш, Аквитор. Ледерийският начин на живот, тежестите, от които никога не можеш да се отървеш. Нито да откупиш освобождението си.
Тя се пресегна за ключовете.
Той ги пусна в шепата й; отказваше да я погледне в очите.
„Не сме по-различни от тези роби.“ Тя претегли тежината на желязната връзка, подрънкваща в шепата й. „Оковани един за друг. И все пак… кой държи ключовете за освобождението ни?“
— Къде отиде той? — попита Феар.
— Да избие избягалите ледерии. Вярвам, че не възразяваш срещу това.