Тя се намръщи, отри с ръка влагата от очите си.
— По-лесно ще стане без коне. Освен това тези животни са стари, съсипани са — няма да ни спечелят много, особено в Блуроуз. А като се върне вайвалът, сигурно ще умрат от ужас.
— Вайвалът няма да се върне — отвърна той и й обърна гръб, гласът му прозвуча хрипливо. — Вайвалът си замина, и толкова.
Серен знаеше, че не би трябвало да се съмнява в думите му. Роденият от дракон дух бе обитавал в самия него в края на краищата. И все пак не съществуваше никакво очевидно обяснение за внезапното изчезване на крилатия звяр, поне такова, което Удинаас да сподели. Вайвалът си беше заминал преди повече от месец.
Удинаас се качи във втория фургон и изруга.
— Тук няма нищо освен оръжия.
— Оръжия ли?
— Мечове, щитове и броня.
— Ледерийски?
— Да. Средно качество.
— За какво им е на ловци на роби цял фургон оръжия?
Той сви рамене, скочи долу, мина покрай нея и започна да разпряга конете.
— Тия животни щяха да видят голям зор в изкачването.
— Силхас Руин се връща — каза Кетъл и посочи надолу по пътя.
— Доста бързо се е справил.
Удинаас се изсмя дрезгаво и рече:
— Тия глупци трябваше да се разпръснат, та да го принудят да ги гони един по един. Вместо това вероятно са се прегрупирали като добри тъпи войници, каквито си бяха.
Някъде откъм предния фургон Феар Сенгар проговори:
— Твоята кръв е много рядка, а, Удинаас?
— Като вода — отвърна бившият роб.
„В името на Блудния, Феар, не той реши да изостави брат ти. Знаеш това. Нито е виновен за лудостта на Рулад. Тъй че колко от омразата ти към Удинаас произтича от вина? Кой наистина трябва да бъде винен за Рулад? За Императора на хилядата смърти?“
Белокожият Тайст Андий излезе от мъглите като привидение, черното му наметало лъщеше като змийска кожа. С отново прибрани в ножниците мечове, за да приглуши виковете им — железни гласове, отказващи да заглъхнат. Щяха да пеят дни наред.
Колко мразеше тя този звук.
Танал Ятванар стоеше и гледаше голата жена на леглото си. Инквизиторите се бяха потрудили добре над нея в търсенето на отговори, които искаха. Цялата й кожа бе нарязана и обгорена, ставите й се бяха подули, покрити с отоци. Беше почти в безсъзнание, когато я използва предната нощ. Това бе по-лесно, отколкото с курви, а й нищо не му струваше на всичко отгоре. Не държеше много да бие жените си, само да гледа как ги бият. Разбираше, че желанието му е извратено, но тази организация — Патриотистите — бе съвършената за хора като него. Власт и безнаказаност, най-опасното съчетание. Подозираше, че Карос Инвиктад е напълно в течение за нощните му лудории и че пази това знание като скътан в кания нож.
„Не е като да съм я убил. И не че изобщо ще си спомни това. Тя бездруго е осъдена за Удавянията — какво толкова, ако си доставя малко удоволствие преди това? Войниците правят същото.“ Някога, преди години, беше мечтал да стане войник — в младостта си се бе придържал към подвеждащите романтични представи за героизъм и неограничена свобода, сякаш първото оправдаваше второто. В историята на Ледер имаше много благородни убийци. Джерун Еберикт някога беше такъв човек. Беше избил хиляди — крадци, катили и отрепки, лишените и окаяните. Прочиствал беше улиците на Ледерас и кой ли не се беше радвал на плодовете? По-малко просяци, по-малко джебчии, по-малко бездомници и всякакви още жалки неудачници на модерния век. Танал се възхищаваше на Джерун Еберикт — той беше велик мъж. Убит от уличен бандит, черепът му — размазан на пихтия. Трагична загуба, безсмислена и жестока.
„Някой ден ще открием този убиец.“
Извърна очи от лежащата в несвяст жена, намести леката си туника така, че гънките да са равни и прави, после закопча токата на оръжейния си колан. Едно от изискванията за всички офицери на Патриотистите: колан, кама и къс меч. Танал харесваше тежестта им, авторитета, вложен в привилегията да носиш оръжия там, където за всички други ледерии — освен войниците — бе забранено с прокламация на императора.
„Сякаш бихме могли да се разбунтуваме. Проклетият глупак си въобразява, че е спечелил тази война. Тъпоглави варвари.“
Танал Ятванар излезе в коридора и закрачи към кабинета на Инвигилатора. Втората следобедна камбана прокънтя тъкмо преди да почука на вратата. Тихо мърморене отвътре го прикани да влезе.
Раутос Хиванар, управителят на тръст „Свобода“, вече седеше срещу Карос Инвиктад. Беше толкова едър, че сякаш беше изпълнил половината стая. Танал забеляза, че Инвигилаторът е избутал стола си колкото може по-назад, дори се беше килнал и се бе облегнал на перваза на прозореца. В това пространство от своята страна на писалището Карос се мъчеше да си придаде поза на добродушно доволство.