— Онези, който те помолих да ми направиш, разбира се. Къде са?
— В списъка ми.
— А как пресмяташ реда на списъка си?
— Не ми поиска тази сметка.
— Вярно. Все едно, ако просто подържи всичките си крака мирно, бихме могли правилно да проверим хипотезата ми.
— Не иска и не мога да разбера защо. Ти се опитваш да го балансираш в центъра на тялото му, но той е устроен да държи тази част отгоре с всичките тези крака.
— Това официални наблюдения ли са? Ако е така, отбележи ги.
— На какво? Восъчната табличка я изядохме на обед.
— Нищо чудно, че чувствам, че мога да изгълтам крава, без да се задавя. Ха! Той кацна! Кацна идеално!
Двамата се наведоха, за да огледат Езгара, насекомото с по една глава от двете страни. Не беше уникално, разбира се, напоследък се срещаха много такива, запълваха някаква тайнствена ниша в сложната миазма на природата, ниша, която бе останала празна в течение на безброй хилядолетия. Крачетата на съществото, подобни на прекършени клонки, подритваха безпомощно.
— Ти го мъчиш — каза Бъг. — С явна извратеност, Техол.
— Само така изглежда.
— Не изглежда. Мъчиш го.
— Добре де. — Техол свали нещастното насекомо от лостчето. Двете му глави се врътнаха насам-натам. — Все едно — добави той, докато оглеждаше съсредоточено съществото, — нямах предвид точно тази извратеност. Как върви строителният бизнес, между другото?
— Затъва бързо.
— Аха. Това положително твърдение ли е, или заклеймена бедност?
— Изчерпват се купувачите ни. Твърди пари няма, а с кредита съм на привършване, особено след като се оказва, че вложителите не могат да продадат имотите. Тъй че се наложи да съкратя всички, включително и себе си.
— И кога се случи всичко това?
— Утре.
— Типично. Винаги съм последният, който ще го чуе. Езгара гладен ли е, как мислиш?
— Той изяде повече восък от теб. Къде мислиш, че отиват всичките екскременти?
— Неговите или моите?
— Господарю, вече знам къде отиват вашите, но ако Бири някога го разбере…
— Без повече приказки, Бъг. Значи според наблюденията ми и според бележките, които така и не направи, Езгара е погълнал храна, равна на теглото на удавена котка. И въпреки това остава мъничък, чевръст, здрав, и благодарение на восъка, която ядохме днес за обяд, главите му вече не скърцат, когато се въртят, което приемам за добър знак, тъй като няма да ни будят сто пъти на нощ.
— Господарю.
— Да?
— Откъде знаете колко тежи удавена котка?
— От Селуш естествено.
— Не разбирам.
— Би трябвало да помниш. Преди три години. Онзи див котарак, настанил се в имението Ринесикт, дето изнасилваше една безкрила декоративна патица. Беше осъден на Удавяне.
— Ужасна кончина за котка. Да, сега си спомних. Жалното му „мяу“ се чу из целия град.
— Да, точно той. Неизвестен благодетел съжали подгизналия котешки труп и плати цяло малко състояние на Селуш, за да приготви животинчето за прилично погребение.
— Сигурно е бил луд. Кой би направил това и защо?
— Заради бъдещи мотиви естествено. Исках да разбера колко тежи удавена котка. Иначе колко валидно щеше да е сравнението? Дескриптивно, очаквам да го използвам години наред.
— Три.
— Не, много повече. Оттук и любопитството ми и безскрупулната безсъвестност. Преди водната кончина на онази котка се боях да изрека сравнението, което при липса на правдивост от моя страна щеше да предизвика присмех.
— Деликатен сте, а?
— Не казвай на никого.
— Господарю, за онези подземия…
— Мисля, че трябват удължения.
Техол галеше с върха на десния си показалец гръбчето на насекомото — или съответно го търкаше по корема.
— Вече? Добре, колко под реката сте вече?
— Повече от половината.
— А това колко значи?
— Колко подземия? Шестнайсет. Всяко по три човешки боя на два.
— Всичките пълни?
— Всичките.
— О. Значи вероятно скоро ще заболи.
— „Конструкции Бъг“ ще са първото голямо предприятие, което ще рухне.
— И колко ще повлече със себе си?
— Не може да се каже. Три, може би четири.
— Мислех, че каза, че не може да се каже.
— Тогава не казвайте на никого.
— Добра идея. Бъг, трябва да ми направиш една кутия, за много изрично изрична цел, която ще изрека по-късно.
— Кутия, господарю. Достатъчно добро дърво?
— Що за изречение беше това? „Достатъчно добро дано.“
— Не „дано“, а „дърво“. Онова, дето гори.
— Да, достатъчно добро дърво, дано.
— Размер?
— Абсолютно. Но без капак.
— Най-сетне ставате изричен.
— Казах ти, че ще стана.
— За какво е тази кутия, господарю?
— Не мога да ти кажа, уви. Не изрично. Но ще ми трябва скоро.
— За подземията…