— Направете още десет, Бъг. Удвоете размера. Колкото до „Конструкции Бъг“, задръж се още малко, трупай дълг, избягвай кредиторите, продължавай да закупуваш материали и да ги трупаш в складове, които взимат безбожен наем. А, и присвоявай всичко, което можеш.
— Ще си загубя главата.
— Спокойно. Езгара има една в излишък.
— Е, благодаря ви.
— При това даже не скърца.
— Това е облекчение. Сега какво ще правиш, господарю?
— Ти как мислиш?
— Ще лягаш да спиш.
— А ти трябва да ми направиш кутия, Бъг, много хитра кутия. Но не забравяй, без капак.
— Мога ли поне да попитам за какво е?
Техол се отпусна на леглото си, загледа се за миг в синьото небе над главата си, след което се усмихна на слугата си — който случайно се падаше Древен бог.
— Ами, за разплатата, Бъг, за какво друго?
2.
Изкачването към върха започваше оттам, където свършваше построеният от ледериите път. Реката бучеше с несекващия си рев на петнадесет крачки вляво от тях, грубо оформените камъни на пътната настилка изведнъж изчезнаха под чернокаменната стръмнина в подножието на огромна морена. Изкоренени дървеса протягаха кривите си ръце нагоре по каменистия сипей, щръкнали крайници, от които висяха влажни коренища с капеща от белите власинки кална вода. Ивици гора пълзяха нагоре по планинския склон на север, от другата страна на реката, проядените канари покрай брега на пенливия бързей оттатък бяха обрасли с дебел мъх. Отсрещният склон предлагаше суров контраст — бе прошарен с цепнатини, начупен, издълбан и гол. Сенки чертаеха странни фигури от линии и ъгли в нацепените скали. А по самата пътека тук-там бяха всечени широки изтъркани стъпала, разядени от вода и столетни дири.
Серен Педак бе убедена, че някога целият този склон е бил обхванат от град, вертикална крепост, всечена в скалата. Погледът й успяваше да различи очертания, за които си мислеше, че трябва да са големи зейнали амбразури и навярно фрагменти от издатини на скални тераси високо горе, потънали в гъсти мъгли. Но нещо — нещо огромно, ужасно в своята чудовищност — се беше стоварило върху целия планински хълм, заличило беше повечето от града с един-единствен удар. Серен почти можеше да различи очертанията на този сблъсък и при все това сред сипеите натрошени отломки, осеяли разбитите склонове, единственият видим камък бе от самата планина.
Стояха в подножието на пътеката. Серен гледаше как безжизнените очи на Тайст Андий бавно обхождат нагоре.
— Е? — попита тя.
Силхас Руин поклати глава.
— Не е от моя народ. К’Чаин Че’Малле.
— Жертва на ваша война?
Той я изгледа, сякаш за да прецени чувството, стоящо зад въпроса й, после отвърна:
— Повечето планини, от които К’Чаин Че’Малле изсичаха своите небесни цитадели, сега са под вълните, наводнени след рухването на Омтоуз Феллак. Градовете са всечени в камъка, макар че само в най-ранните си варианти са както ги виждате тук — открити на въздуха, вместо заровени в безформената скала.
— План, предполагащ внезапно възникнала нужда от самозащита.
Той кимна.
Феар Сенгар ги беше подминал и вече започваше да се изкачва. Удинаас и Кетъл го последваха. Серен се беше наложила в настояването си да оставят конете. На една поляна вдясно от тях стояха четири изоставени фургона, покрити с платнища. Ясно беше, че возилата няма да се справят с изкачването — единственият им транспорт оттук насетне беше пеш. Колкото до грамадата от оръжия и броня, които бяха карали търговците на роби, или щяха да останат струпани тук в очакване на екип, който да ги извлече, или робите щяха да се натоварят с тях като мулета.
— Точно това преминаване никога не съм го правила — каза Серен, — макар да съм гледала този склон отдалече. Мисля, че още тогава видях следите от изсичане. Попитах Хул Бедикт за това, но той не пожела да ми каже нищо. Мисля обаче, че в един момент пътеката ни повежда навътре.
— Магията, унищожила този град, е страховита — каза Силхас Руин.
— Навярно някаква естествена сила…
— Не, Аквитор. Старвалд Демелайн. Унищожението е било дело на дракони. Елейнт, от чистата кръв. Поне дузина. Действали са в съюз, съчетано изригване на лабиринтите им. Необичайно — добави той.