— Кое?
— Такъв голям съюз, първо. Също така величината на гнева им. Чудя се какво ли престъпление са извършили К’Чаин Че’Малле, за да заслужат такава разплата.
— Аз знам отговора на това — достигна до тях съскав шепот отзад и Серен се обърна, и примижа към присвития там безплътен дух.
— Уидър. Чудех се, къде си отишъл.
— Странствания в сърцевината на камъка, Серен Педак. В замръзналата кръв. Какво е било престъплението им ли се чудиш, Силхас Руин? Ами, не по-малко от сигурната анихилация на цялото съществувание. След като ги е очаквало изчезване, тогава и всичко друго е трябвало да умре. Отчаяние или зъл инат? Навярно нито едното, нито другото, навярно ужасна злополука, това нанасяне на рана в самия център на всичко. Но какво ни интересува нас? Дотогава всички ще сме прах. Безразлична. Безчувствена.
Силхас Руин отвърна, без да се обръща:
— Пази се от замръзналата кръв, Уидър. Все още може да те вземе.
Смехът на призрака излезе на съсък.
— Като мравка на капка мъзга, да. О, но е толкова изкусително, господарю.
— Предупреден си. Ако попаднеш в клопката, не мога да те освободя.
Призракът се хлъзна покрай тях и се понесе нагоре по разядените стъпала.
Серен намести кожената торба на раменете си.
— Фентите носят товара си на главите си. Жалко, че не мога да правя същото.
— Прешлените се набиват — отвърна Силхас Руин. — Води до хронична болка.
— Е, моите и сега ме болят, тъй че не виждам голяма разлика. — Тя започна да се изкачва. — Знаеш ли, като соултейкън, би могъл просто да…
— Не — прекъсна я той и пое след нея. — Твърде много кръвожадност има в превращението. Драконовият глад е изворът на гнева ми и този гняв не се сдържа лесно.
Тя изсумтя, не можа да се сдържи.
— Досмеша ли те, Аквитор?
— Скабандари е мъртъв. Феар е видял разбития му череп. Ти си бил убит и след това затворен, а след като вече си на свобода, единственото, което те поглъща, е желанието за мъст — срещу какво? Някоя безтелесна душа? Нещо по-дребно и от призрак? Какво може да е останало вече от Скабандари? Силхас Руин, твоята обсебеност е жалка. Феар Сенгар поне се стреми към нещо положително. Не че ще го намери, след като най-вероятно ти ще унищожиш каквото е останало от Скабандари, преди той да получи възможност да поговори с него, ако допуснем, че това изобщо е възможно. — След като той не й отвърна нищо, тя продължи: — Изглежда, вече съм обречена да водя такива дирения. Също като последното ми пътуване, онова, което ме отведе в земите на Тайст Едур. Всеки изправен пред риск, със скрити мотиви и в конфликт. Моята задача беше проста, разбира се: отвеждаш глупците и след това стоиш много настрана, когато се извадят ножовете.
— Аквитор, моят гняв е много по-сложен, отколкото си представяш.
— Какво означава това?
— Бъдещето, което чертаеш пред нас, е твърде просто, твърде ограничено. Подозирам, че когато стигнем до крайната си цел, нищо няма да стане така, както предполагаш.
Серен изсумтя.
— Това ще го приема, след като точно така се получи в селото на краля-магьосник. В края на краищата изходът беше завладяването на Ледерийската империя.
— Поемаш ли отговорност за това, Аквитор?
— Поемам отговорност за много малко, Силхас Руин. Това поне трябва да е очевидно.
Стъпалата бяха стръмни, ръбовете им — изтъркани и коварни. Катереха се все по-нагоре. Въздухът се разреди, мъгли се завихриха от шумните водопади вляво от тях, грохот, който отскачаше между камъните в оглушителен ек. Древните стълби се смениха с дървени подпори, които оформяха нещо средно между стълба и скеле плътно до стръмната наклонена скала.
На една трета до върха спряха на една издатина да отдъхнат. Между разпръснатите отломки се мяркаха останки от метопи, корнизи и фризове — знак, че някога точно над тях се е издигала цяла фасада. По-нагоре скелето се превръщаше в истинска дървена стълба, а вляво от нея, на три човешки боя височина, зееше устие на пещера, четвъртито, оформено почти като врата.
Удинаас загледа тъмния портал, после се обърна към другите.
— Предлагам да опитаме през него.
— Не се налага, робе — отвърна Феар Сенгар. — Тази пътека е право напред, сигурна…
— И става все по-мразовито, колкото по-нависоко отиваме. — Длъжникът направи гримаса и се разсмя. — О, песни ще се пеят, а, Феар? Опасностите и изпитанията, славата на страданието, всичко — за да ти спечели героичния триумф. Искаш старейшините, бъдещите ти праправнуци, да събират клана около огъня и да разказват сказанието за теб, самотния воин, тръгнал да търси своя бог. Почти ги чувам: описват страховития Феар Сенгар от племето Хирот, брат на императора, със свитата му от следовници — изгубеното дете, закоравялата ледерийска водачка, един призрак, един роб и, разбира се, белокожата мъст. Бялата врана с неговите сладкозвучни лъжи. О, ние тук сме пълната гама от архетипи, нали? — Бръкна в торбата си, извади мях, отпи и отри уста с опакото на ръката си. — Но представи си, че всичко това се окаже напусто, когато залитнеш от някое хлъзгаво стъпало и полетиш на петстотин човешки боя надолу към жалката си смърт. Не както според сказанието, уви, но пък и животът не е сказание, нали? — Прибра меха и метна торбата на рамо. — Вгорченият роб избира друг маршрут до върха, глупакът. Но пък… — Замълча и се ухили злобно на Феар — все някой трябва да бъде моралната поука в този епос, нали?