— Великолепно. От кого?
— Анонимен.
— Прелюбопитно. Това част от загадката ли е, или страх от подигравки, когато я реша след няколко мига мислене? Е, как би могъл точно ти да отговориш на този въпрос? Къде е тя сега?
— Би трябвало да е доставена в кабинета ви.
— Хубаво. Остави мъжа долу да покрещи до края на следобеда, после се разпореди да го приберат.
Танал се поклони. Карос си тръгна. Танал Ятванар изчака стотина мига и си тръгна и той.
Скоро след това се спусна до най-долното ниво на старите тъмници, по спиралното стълбище и после по коридори и покрай килии, неизползвани редовно от столетия. Скорошните порои бяха наводнили и това ниво, както и горното, и макар след това водата да бе източена, бяха останали лепкави наноси и вонеше на застояла мръсна тиня. Понесъл запален фенер, Танал Ятванар продължи надолу по косия подземен канал, докато не стигна до някогашната главна килия за изтезания. По каменния под лежаха разхвърляни загадъчни покрити с ръжда механизми, други бяха окачени по стените; една клетка като рамка на легло висеше от тавана на дебели вериги.
Точно срещу входа имаше клинообразно съоръжение с всевъзможни пранги и вериги, които можеха да се стягат с помощта на окачен на стената механизъм. Наклоненото легло беше с лице към камерата, а върху него бе завързана жената, която му бяха заповядали да освободи.
Беше будна и извърна лице от внезапно появилата се светлина.
Танал остави фенера на една от масите с инструменти за мъчения и каза:
— Време е за храна.
Тя не отвърна.
„Многоуважавана академичка. Виж я сега.“
— Всички тези твои възвишени думи — заговори Танал. — Накрая се оказват по-несъществени от прах на вятъра.
Гласът й беше накъсан, хриплив.
— Дано се задавиш някой ден в тази прах, нищожно човече.
Танал се усмихна.
— Нищожно. Искаш да ме уязвиш. Жалко усилие. — Отиде до един сандък до стената вдясно. По-рано там бе имало менгемета „шлемове“, но Танал беше извадил черепотрошачите и бе напълнил сандъка с вода и суха храна. — Ще ти трябва вода и сапун — рече той, докато изваждаше вечерята й. — Колкото и неизбежна да е дефекацията ти, миризмата и петната са крайно неприятни.
— О, обиждам те все пак, така ли?
Той я погледна и се усмихна.
— Джанат Ейнар, старши лектор в Имперската академия на науките. Уви, изглежда, нищо не си научила за имперските порядки. Въпреки че човек би могъл да възрази, че това се промени след идването ти тук.
Тя го изгледа със странно тежък поглед изпод подпухналите си клепачи.
— От Първата империя до ден-днешен, нищожно човече, е имало времена на откровена тирания. Това, че днешните потисници са Тайст Едур, не означава нищо. В края на краищата истинското потисничество идва от вас. Ледерии срещу ледерии. Нещо повече…
— Нещо повече — повтори Танал подигравателно, — Патриотистите са ледерийският дар на милост срещу своите. По-добре ние, отколкото едурите. Ние не правим безразборни арести, не наказваме от невежество, не действаме случайно.
— Дар? Наистина ли вярваш в това? — Тя го изгледа. — Едурите пет пари не дават, така или иначе. Техният водач е неубиваем, а това прави господството им абсолютно.
— Един високопоставен Тайст Едур поддържа връзка с нас почти ежедневно…
— За да ви държи изкъсо. Вас, Танал Ятванар, не вашите затворници. Теб и онзи луд, Карос Инвиктад. — Тя кривна глава. — Чудя се, защо организации като вас неизбежно се ръководят от жалки човешки отрепки? От малоумни психопати и извратеняци? Всичките пребивани като деца, разбира се. Или насилвани от извратените си родители — сигурна съм, че имаш да изповядаш ужасни истории за нещастната си младост. А сега властта е в ръцете ти и — о, как страдат останалите от нас.
Танал се приближи до нея с храната и шишето с вода.
— В името на Блудния, отвържи ми поне едната ръка, за да мога да се храня сама.
Той застана пред нея.
— Не, предпочитам го така. Унизена ли се чувстваш, че те хранят като бебе?
— Какво искаш от мен? — попита Джанат, докато той отпушваше шишето.
Танал го допря до напуканите й устни, изчака я да отпие.
— Не помня да съм казвал, че искам нещо.
Тя извърна глава, закашля се, водата потече по гърдите й.
— Признала съм всичко. Имате всичките ми бележки, предателските ми лекции за личната отговорност и необходимостта от състрадание…
— Да, твоят морален релативизъм.
— Отхвърлям всякаква идея за релативизъм, нищожно човече — нещо, което щеше да знаеш, ако си беше направил труда да прочетеш бележките ми. Структурите на една култура не отбягват, нито оправдават самоочевидната несправедливост или неравенство. Статуквото не е свято, нито олтар, който да боядисаш в реки от кръв. Традицията и навикът не са солидни аргументи…