Промяната рядко бе въпрос на избор и обичайната й поява идваше бавно, подмолно. Вярно, ледериите бяха преживели стъписването от съкрушените им армии, от убития им крал и от новата властваща класа, но дори и тогава внезапните обрати не се бяха оказали толкова катастрофални, колкото можеше да се очаква. Обърканото кълбо, което ги държеше, се бе оказало жилаво и, както Брол вече разбираше, много по-здраво, отколкото бе изглеждало. Това, което най-много го безпокоеше обаче, бе лекотата, с която същото това кълбо заплиташе всички, които се омотаеха в него.
„Отрова има в този допир, но не фатална, само опияняваща. Сладка и може би в крайна сметка смъртоносна. Това е, което произтича от… охолството.“ И все пак виждаше много добре, че възнаграждението на охолството не е достъпно за всички. Всъщност изглеждаше смущаващо рядко. Докато тези, които притежаваха богатство, открито тържествуваха в неговата показност, същата тази суетност подчертаваше факта, че са отчетливо малцинство. Но това неравновесие, разбираше вече той, бе наистина необходимо. Не всеки може да е богат — системата не можеше да позволи такова равенство, защото властта и привилегиите, които предлагаше, зависеха тъкмо от обратното. „Неравенство, иначе как може да се постигне властта, как може да се ценят даровете на привилегията? Защото за да има богати, трябва да има бедни. И повече да са последните, отколкото първите.“
Прости правила, лесно достижими с просто наблюдение. Брол Хандар не беше учен човек, недостатък, който му се напомняше непрекъснато от деня, в който пристигна като Надзорник на Дрийн. Нямаше кой знае какъв опит в управлението и малко от уменията, които притежаваше, бяха приложими към новите му задължения.
Факторът Летур Аникт водеше необявена война срещу племената отвъд граничните земи с помощта на имперски войски, за да краде земя и да консолидира новите си владения. Никакво оправдание нямаше за това кръвопролитие. Единствената цел беше лично обогатяване. При все това обаче Брол Хандар не знаеше какво трябва да направи по въпроса, ако изобщо трябваше да направи нещо. Беше приготвил дълъг доклад до императора, с добре описани подробности за положението тук, в Дрийн. Докладът обаче си бе останал притежание на Брол, защото той бе започнал да подозира, че ако го изпрати в Ледерас, няма да стигне нито до императора, нито до някой от неговите съветници едури. Ледерийският канцлер Трайбан Гнол, изглежда, бе съучастник и дори съюзник на Летур Аникт — намек за огромна властова мрежа, скрита под повърхността на привидно процъфтяване, незасегнато от властта на Едур. В момента Брол Хандар разполагаше само с подозрения, с податки за тази коварна властова мрежа. Една връзка беше сигурна и тя беше с този ледерийски съюз на богати фамилии, тръста „Свобода“. Вероятно тази организация беше в самата сърцевина на скритата власт. Но не можеше да е сигурен.
Брол Хандар, дребен благородник сред Тайст Едур и наскоро назначен за Надзорник в малък град в един далечен край на империята, съзнаваше добре, че не би могъл да се опълчи срещу нещо като тръст „Свобода“. Всъщност дори започваше да се убеждава, че разпръснатите по тази огромна земя Тайст Едур не са нищо повече от плавей, яхнал равнодушните течения на дълбока мътна река.
И все пак съществуваше Императорът.
Който най-вероятно бе обезумял.
Не знаеше към кого да се обърне. Не знаеше дори дали това, на което е свидетел, наистина е толкова опасно, колкото изглежда.
Някакво вълнение близо до портата го сепна и той се наведе и надникна през процепа.
Арест. Хората бързо се отдръпваха, докато двама невзрачни ледерии, по един от всяка страна, бутаха жертвата си с лице напред към колоните на портата. Никакви гневни обвиняващи викове, никакви уплашени отрицания. Мълчанието, споделено от агентите на Патриотистите и техния пленник, наистина потресе Надзорника. Сякаш подробностите бяха без значение за никого.
Единият агент претърси задържания за оръжия, не намери и след това, докато другият го притискаше в декоративната колона, свали кесията от колана му и почна да рови в нея. Бузата на задържания беше притисната в барелефите на широката четвъртита колона — ваянията по нея изобразяваха някакъв древен и славен подвиг на Ледерийската империя. Брол Хандар подозираше, че нито един от тримата не усеща иронията в това.
Обвинение в заговор. Вечното обвинение. Но срещу какво? Не срещу присъствието на Тайст Едур — това щеше да е безсмислено в края на краищата, а и със сигурност нямаше никакви репресии, поне доколкото Брол Хандар беше чувал. Така че… какво? Срещу кого? Длъжниците винаги съществуваха и някои избягваха дълговете си, но повечето не успяваха. Имаше секти, свързани с политически или социални брожения, много от които привличаха членове от обезправените остатъци на покорени племена — фентите, нереките, тартенал и други. Но след завоеванието повечето от тези секти или се бяха разпаднали, или бяха избягали от империята. Заговор. Обвинение, което трябваше да потуши дебата. Някъде следователно трябваше да съществува някакъв списък на възприети убеждения, множество от твърдения и вери, които съставяха същинската доктрина. Или тук беше в сила нещо много по-коварно?