Гарнизонът на Дрийн беше разположен в дванайсет каменни сгради северно от центъра на града. Оръжейна, конюшни, казармени помещения, щаб — всичко това беше тежко укрепено, въпреки че комплексът не беше ограден със стена. Някога, преди столетия, Дрийн бил град-държава. След дълго проточила се война с оулите обсаденият крал поканил ледерийски войски, за да се справят с номадите. Десетилетия по-късно наяве излезли доказателства, че конфликтът всъщност бил предизвикан от ледерийски манипулации. Тъй или иначе, войските така и не напуснали града. Кралят приел титлата везир и след поредица трагични злополуки и той, и целият му род отишли в небитието. Но в момента това бе история, от онзи тип факти, които повечето хора посрещат с безразличие.
От гарнизонния параден плац се изпъваха четири главни улици. Онази на север се вливаше в Порталния път, който водеше към градската стена и оттам — в Северния крайбрежен път, най-малко натоварения маршрут към и от града.
Застаналият в сянката под един балкон на разкошно имение точно срещу оръжейната на северната улица нисък жилав мъж имаше идеална гледка. Смъкнатата качулка скриваше чертите му, но пък дори някой да си направеше труда да спре и да се вгледа в него, щеше да се стъписа от блясъка на пурпурни люспи на мястото на лицето и очите, скрити зад очертаните с черно тънки прорези. В непознатия обаче имаше нещо, което разсейваше вниманието. Погледите на повечето минувачи се плъзгаха встрани и всъщност те така и не осъзнаваха, че някой стои в сенките.
Мъжът беше заел позицията си преди разсъмване, а вече бе късен следобед. С приковани в гарнизона очи, той следеше влизащите и излизащи от щаба пратеници и търговци, оглеждаше конете, каляските, всичко. Бавно оглеждаше кожите по кръглите щитове на пиконосците — съсухрените лица, кожата, потъмняла някъде между червено и охра, което правеше татуировката по лицата фина и някак странно красива.
Беше късен следобед и сенките се удължаваха. Двама ледерии минаха за втори път. Липсата на внимание от тяхна страна бе… подозрителна и някакъв инстинкт подсказа на мъжа под балкона, че е време да се маха.
Щом двамата мъже го подминаха, на запад, мъжът излезе от сенките и закрачи бързо и безшумно след тях. Долови внезапно обзелото ги усещане за нещо тревожно и свърна надясно в една странична уличка.
Свря се в една тъмна ниша, смъкна наметалото си и го затегна на кръста си, та ръцете му да са свободни.
След десетина удара на сърцето чу стъпките им.
Видя ги как минаха покрай него, предпазливи, и двамата с извадени ножове. Единият прошепна нещо на другия и двамата спряха.
Мъжът пристъпи напред, като изстърга с дясното си стъпало по плочника. Нарочно.
Двамата рязко се извъртяха.
Оулданският бич кадаран с шепот се изпъна напред като змия, кожата — със затегнатите по нея големи колкото монета, остри като бръснач и застъпващи се извити като полумесец остриета — просветна в бляскава дъга, която облиза и двамата през гърлата. Плисна кръв.
Той ги изгледа, докато падаха. Кръвта потече, повече от мъжа вляво, разля се по мръсния калдъръм. Той пристъпи към другия мъж, извади ножа си и го заби в гърлото му. След това ловко одра лицето и черепа на мъжа — кожа, мускули и коса. Повтори същото и с другия.
Двама агенти на Патриотистите по-малко.
Знаеше, че работят по трима, третият винаги на разстояние след първите двама.
Откъм гарнизона прозвучаха първите сигнали за тревога, пронизителен ек на камбани в прашния въздух.
Мъжът сгъна зловещите си трофеи, пъхна ги под гънките на широката риза от вълна на родара, която покриваше люспестата му ризница, и тръгна към северната порта.
Където вече се бе появило отделение на градската стража, петима ледерии с къси мечове и щитове.
Щом ги видя, мъжът затича напред, с бича в лявата ръка, а с дясната измъкна кривата брадва ригта от каишките, които я държаха на бедрото му. В двата края на дебелата, дълга колкото бедрената кост на възрастен мъж дръжка имаше железни полумесеци, перпендикулярни един спрямо друг. Кадаран и ригта: древните оръжия на Оул’дан. Изработката им, както и боравенето с тях, вече бяха почти непознати за племената от близо столетие.
Стражите, съответно, никога не се бяха изправяли срещу такива оръжия.
Мъжът стигна на десет крачки от първите трима стражи. Бичът изсвистя и описа голяма осмица, последваха крясъци и швирна кръв, почти черна в предвечерния полумрак. Двама от ледериите залитнаха назад.
Стегнатата жилава фигура се озова пред последния мъж в първата редица. Дясната ръка се хлъзна по дръжката и спря под лявото извито острие, мъжът вдигна брадвата, блокира отчаяното посичане на късия меч на стража, а след това извъртя десния си лакът напред и дясното острие описа бляскав полукръг и посече мъжа в лицето — удари го точно под ръба на шлема, разсече носовия хрущял под челото и се вряза в меката пихтия на мозъка. Мъжът измъкна острието от черепа на падащия страж, замахна с бича и той изплющя и се уви около шията на четвъртия ледериец — който изврещя, изпусна меча си и задра с пръсти по смъртоносните остриета. А оулецът се сниши, дясната му ръка се хлъзна по дръжката на ригтата вече надясно и той пак извъртя лакът и посече. Петият страж вдигна щита си да блокира, но много късно — острието го порази през очите.