Дръпването на бича обезглави четвъртия страж.
Мъжът от Оул пусна дръжката на кадарана, стисна ригтата в двата края, пристъпи напред и натресе дръжката в гърлото на последния страж — счупи му гръкляна.
Вдигна бича и продължи напред.
Улица, викове на пиконосци вдясно. Портата — на петдесет крачки от него — вече бе задръстена от стражи. Той затича право към тях.
Атри-Преда Биват поведе отряда пиконосци лично. Двадесет конници.
Видя двамата агенти Патриотисти по средата на уличката. И петимата градски стражи в другия край.
Излезе на широката улица, обърна коня наляво и извади меча си.
Нападали тела навсякъде над двадесет, и като че ли само двама все още бяха живи. Студена пот я защипа под бронята. Кръв навсякъде. По калдъръма, оплискала високо стените и самата порта. Отсечени крайници. Воня на пикоч, повлекли се черва. Един от оцелелите крещеше и биеше главата си в земята. Ръцете му бяха отсечени.
Точно срещу портата — Биват дръпна юздите — бяха нападали четири коня, ездачите им бяха проснати до тях. Прахолякът по-нататък й подсказа, че първият пристигнал отряд се е впуснал в гонитба.
Втори оцелял се дотътри до нея. Беше ударен в главата, шлемът му беше хлътнал и по лицето му капеше кръв. Зяпна я и тя прочете ужас в очите му. Мъжът отвори уста, но от тях не излезе и дума.
Биват отново се огледа, после се обърна към своя Финад.
— Продължете след тях. И си извадете оръжията, проклети да сте! — Погледна навъсено войника в краката си. — Колко бяха?
Той я зяпаше все така безмълвно.
Отнякъде дотичаха още пазачи. Един лекар клекна до войника, който беше изгубил ръцете си.
— Не ме ли чу? — изсъска Биват.
Мъжът кимна, преглътна и каза:
— Един. Един мъж, Атри-Преда.
„Един? Абсурд.“
— Опиши го.
— Люспи. Лицето му беше на люспи. Червени като кръв!
Ездач от отряда й се върна от пътя и докладва с пресекнат глас:
— Първият отряд пиконосци са мъртви до един, Атри-Преда. Малко по-натам. И всички коне, освен един. Да продължим ли?
— Да продължите ли? Проклет глупак — разбира се, че трябва да продължите. Вървете по дирята му!
Зад нея се чу глас:
— Това описание, Атри-Преда…
Тя се извъртя в седлото.
Орбин Търсача на истината, плувнал в пот, бе приковал малките си очи в нея.
Биват се озъби и изръмжа:
— Да?
„Червената маска. Никой друг.“
Командирът на Патриотистите в Дрийн присви устни, огледа труповете и каза:
— Изглежда, изгнанието му е приключило.
„Да.“
„Блудния да ни спаси дано.“
Брол Хандар слезе тежко от каляската и огледа сцената на разигралата се битка. Не можеше да си представи що за оръжия са използвали нападателите, за да нанесат такива щети. Атри-Преда беше поела нещата в ръцете си, събираха се още войници. Орбин Търсача на истината стоеше в сянката на караулката на портата и наблюдаваше мълчаливо.
Надзорникът се приближи до Биват.
— Атри-Преда, виждам само ваши мъртви тук.
Тя го изгледа навъсено, но в погледа й се таеше нещо повече от гняв. Страх видя той в очите й.
— В града е проникнал воин на оул.
— Това е работа само на един мъж?
— Това е най-малката от дарбите му.
— Значи знаете кой е той?
— Надзорник, много съм заета…
— Кажете ми.
Тя се намръщи и махна към едното крило на портата. Трябваше да стъпват внимателно през нападалите по хлъзгавия калдъръм трупове.
— Мисля, че изпратих отряд пиконосци на сигурна смърт, Надзорник. Настроението ми не е подходящо за дълги разговори.
— Ще ви бъда задължен. Ако тук, на самия край на града, има бойна група воини от оул’дан, трябва да последва организиран отговор. Такъв — добави той, като забеляза обиденото й изражение, — който да включи сред вашите части и Тайст Едур.
Тя кимна, после каза:
— Червената маска. Единственото име, под което го знаем. Дори оул’дан имат само легенди за произхода му…
— И те са?
— Летур Аникт…