Брол Хандар изсумтя ядосано и погледна навъсено към Орбин, който се беше приближил достатъчно, за да може да ги чуе.
— Защо става така, че всяко бедствие започва с името на този човек?
Биват продължи:
— Имаше схватки, преди години, между едно богато племе на оул и Фактора. Летур Аникт ламтеше за огромните стада на племето. Изпрати агенти, които една нощ влязоха в лагера на оулите и успяха да отвлекат една млада жена — една от дъщерите на клановия вожд. Оулите, разбирате ли, имаха навика да отвличат ледерийски деца. Както и да е, тази дъщеря имаше брат.
— Червената маска.
Тя кимна.
— По-малък брат. Тъй или иначе, Факторът осинови дъщерята в домакинството си и много скоро тя му стана Длъжница…
— Несъмнено без дори да е съзнавала това. Да, разбирам. И тъй, за да откупи този дълг и нейната свобода, Летур е поискал стадата на баща й.
— И вождът на клана се съгласи. Уви, докато силите на Фактора се приближавали към лагера на оулите със скъпоценния си товар, момичето забило нож в сърцето си. Оттам нататък нещата се объркали много. Войниците на Летур Аникт нападнаха лагера на оулите и избиха всички…
— Факторът е решил така или иначе да си вземе стадата.
— Да. Оказа се обаче, че няма нито един оцелял. Няколко години по-късно сблъсъците станаха все по-яростни, войските на Фактора губеха сблъсък след сблъсък. И тогава за първи път се чу името Червената маска — нов боен главатар. Това, което следва, е много по-неточно от описаното от мен дотук. Изглежда, е имало сбор на клановете и Червената маска е говорил — спорил всъщност — със Старейшините. Опитал се да обедини клановете срещу ледерийската заплаха, но не успял да убеди Старейшините. В гнева си изрекъл неблагоразумни думи. Старейшините настояли да се отрече от тях. Той отказал и затова бил прокуден. Казват, че заминал на изток, в пустинните земи между Дрийн и Коланс.
— Какво е значението на маската?
Биват поклати глава.
— Не знам. Има една легенда, че е убил дракон — веднага след избиването на семейството му. Но тогава е бил още дете, което прави историята невероятна. — Тя сви рамене.
— И се е върнал. Или някой друг оулски воин си е присвоил маската и се стреми да всее страх в сърцата ви.
— Не, той е. Използва бич с остриета и брадва с остриета в двата края на дръжката. Самите оръжия буквално са митични.
Надзорникът я изгледа намръщено.
— Митични?
— Според оулските легенди народът им някога е водил война, далече на изток, когато оулите обитавали пустинните земи. Кадаранът и ригта били оръжия, създадени да се справят с онзи техен враг. Не разполагам с повече подробности от това, което вече ви казах, освен че, както изглежда, каквото и да е представлявал онзи враг, не е бил човешко същество.
— Всяко племе има сказания за древни войни, за век на герои…
— Надзорник, легендите на Оул’дан не са измислица.
— О?
— Да. Първо, оулите са загубили тази война. Затова са побягнали на запад.
— Никакви ледерийски експедиции ли не е имало в пустинните земи?
— От десетилетия, Надзорник. В края на краищата ние се сблъскваме с различните територии и кралства по границата. Последната експедиция беше направо пометена, единствената оцеляла се беше побъркала от онова, което беше видяла. Говореше за нещо, което наричаше Съскащата нощ. Гласът на смъртта, явно. Все едно, лудостта й не можа да се излекува и затова я убиха.
Брол Хандар се замисли за това. Междувременно един офицер дойде и зачака да говори с Атри-Преда.
— Благодаря — каза Брол Хандар на Биват и се обърна, за да си тръгне.
— Надзорник? Той се обърна.
— Да?
— Ако Червената маска успее този път… с племената, искам да кажа, хм, наистина ще имаме нужда от Тайст Едур.
Той повдигна вежди.
— Разбира се, Атри-Преда.
„И може би така ще мога да стигна до ухото на императора и на Ханан Мосаг. Проклет да е този Летур Аникт. Какво ли ни е навлякъл сега?“
Пришпорваше ледерийския кон по северния път, после свърна на изток, през разораните нивя, някога пасища на оул’дан. Преминаването му привличаше вниманието на селяните. В последното селце, през което профуча в галоп, трима оставени на патрул войници оседлаха конете си и препуснаха след него.
В една от гънките на долината, която Червената маска току-що бе напуснал, и тримата срещнаха смъртта си в хор от животински и човешки крясъци — разкъсваха слуха, но стихнаха бързо.
Вихрушка ризани се завъртя в безреден облак над главата на воина оул: животинчетата бяха отвлечени от любимите си рояци от скорошното насилие. Крилата им биеха като тимпани, дългите им назъбени опашки съскаха във въздуха. Червената маска отдавна беше свикнал с повсеместното им присъствие. Големите колкото невестулки летящи влечуги бяха далече от дома си, стига рояците им — далече в долината зад него, където навярно подготвяха нова засада — изобщо да можеха да се нарекат дом.