Не беше мъж в леглото. О, частите му действаха съвсем добре, но във всяко друго отношение той беше дете, този Император на хилядата смърти. Но най-лошото от всичко, реши Нисал, бе това, което ставаше после, щом потънеше в онзи полусън, полу- нещо друго, крайниците му се тресяха в спазми, безчет думи излизаха с хлипане от гърлото му в молебствена литания, накъсани от отчаяни хрипове, които раздираха уханния въздух в стаята. А после, щом се измъкнеше от леглото, наметнеше робата си и застанеше до изрисувания на стената прозорец, тя го гледаше как пълзи по пода, как лази като осакатен от някаква рана в гръбнака, как влачи меча през стаята до другия ъгъл, където изкарваше остатъка от нощта, свит на кълбо и затворен в някакъв вечен кошмар.
Хиляда смърти, преживявани нощ след нощ. Хиляда.
Преувеличение, разбира се. Няколкостотин, най-много.
Терзанията на император Рулад не бяха плод на трескаво въображение, нито бяха породени от рояк страхове. Онова, което го обсебваше, бяха истините за миналото му. Тя можеше да различи някои от бълнуванията му, особено онова, което господстваше в кошмарите му, защото бе присъствала там. В тронната зала, свидетелка на не-смъртта на Рулад, разплакана там, на пода, целия хлъзгав от пролятата му кръв, с труп на трона и убиеца на самия Рулад, издъхващ от отрова.
Жалкият пълзеж на Ханан Мосаг към трона беше спрян от демона, дошъл да прибере тялото на Брис Бедикт, и от онова почти равнодушно забиване с меча, което уби Рулад, преди привидението да си отиде.
Викът при пробуждането на императора бе превърнал сърцето й в замръзнала буца, вик толкова жестоко отчаян, че тя усети огъня му в гърлото си.
Но онова, което последва, дебнеше Рулад с хиляда кървави меча.
Да умреш, само за да се завърнеш, означаваше никога да не се избавиш. Никога… от нищо.
Щом раните се затвориха, той се надигна на четири крака. Стискаше проклетия меч, оръжието, което никога нямаше да го остави. Разплакан, задъхан, запълзя към трона и рухна на пода.
А Нисал пристъпи от ъгъла, в който се бе скрила. Умът й бе изтръпнал — от убийството на нейния крал — любовника й — и на евнуха Нифадас, от ужасите, дошли един след друг в тази ужасяваща тронна зала, тежки като надгробни камъни в мека пръст. Трайбан Гнол, вечният прагматик, коленичи пред новия император, за да се врече във вярна служба с лекотата на змиорка, хлъзгаща се под камък. Първият консорт Турудал Бризад също бе видял всичко, но вече го нямаше. А Рулад, с лъсналите от кръв монети по лицето и тялото, се извърна на стъпалата и се озъби на Ханан Мосаг. И изхърка:
— Не е твой!
— Рулад…
— Императоре! А ти, Ханан Мосаг, си мой Цеда. Никакъв крал-магьосник не си вече. Да. Ти си мой Цеда.
— Жена ти…
— Е мъртва. Да. — Рулад излази на подиума, изправи се и се взря в мъртвия крал на Ледер Езгара Дисканар. След това се пресегна, сграбчи предницата на кралската златовезана туника и блъсна трупа настрани — главата изпращя глухо в плочките на пода. Трепет сякаш разтърси Рулад. После той седна на трона и вдигна глава, очите му отново се спряха върху Ханан Мосаг. — Цеда, тук, в нашата зала, винаги ще пълзиш до нас по корем, както сега.
От сенките в другия край на тронната зала се чу задавено хлипане.
Рулад се сепна, после рече:
— Сега ще ни напуснеш, Цеда. И отведи със себе си вещицата и нейния син.
— Ваше величество! Моля ви, трябва да разберете…
— Марш оттук!
Крясъкът прониза Нисал и тя се поколеба, надви желанието да побегне, да се махне. От двора, от града, от всичко.
Но императорът рязко изпъна ръка и без да се обръща към нея, изръмжа:
— Не и ти, курво. Ти оставаш.
„Курво.“
— Титлата е неподходяща — отвърна тя и се вцепени от страх, изумена от собствената си дързост.
Очите му се приковаха в нея. После, съвсем неочаквано, той махна пренебрежително с ръка и проговори, обзет сякаш от внезапна умора:
— Разбира се. Нашите извинения. Имперска конкубинка… — Лъщящото му лице се изкриви в полуусмивка. — Твоят крал трябваше да вземе и теб със себе си. Но той беше самолюбив, а може и любовта му към теб да е била толкова дълбока, че да не е могъл да понесе да те призове в смъртта.
Тя не отвърна нищо. Всъщност нямаше какво да отвърне.
— А, виждам съмнението в очите ти. Имаш съчувствието ми, Конкубинке. Знай, че няма да те използвам жестоко. — После замълча, загледан как Ханан Мосаг пълзи заднешком към прага на парадния вход на тронната зала. Още неколцина Тайст Едур се бяха появили, присвити и разтреперани, смаяни от това, на което бяха станали свидетели. Ханан Мосаг им изсъска и двама влязоха и изнесоха Джанал и нейния син, Квилас. Звукът, който отекна в залата, докато ги влачеха по пода, бе по-ужасен от всичко, което щеше да чуе Нисал в този зловещ ден.