— Между другото — продължи императорът, — титлата и свързаните с нея привилегии… остават, стига да го пожелаеш.
Тя примига, усетила, че стои на ръба на пропаст.
— Давате ми свобода на избор, императоре?
Кимване. Замъглените плувнали в червени кръгове очи останаха приковани към входа.
— Удинаас — прошепна той. — Предател. Ти… ти нямаше свободата да избираш. Роб — мой роб. Не трябваше изобщо да се доверя на тъмнината, изобщо… — Потръпна отново и очите му внезапно блеснаха. — Той иде.
Представа си нямаше за кого говори. Но обречеността в гласа му я изплаши още повече. Какво още можеше да дойде в този ужасен ден?
Гласове отвън. Един прозвуча горчиво, след това — примирено.
И в тронната зала пристъпи воин Тайст Едур. Братът на Рулад. Един от братята. Онзи, който бе оставил Рулад да лежи на плочките. Млад, красив, така, както можеха да бъдат красиви Едур — странни и съвършени същевременно.
— Трул — изхриптя императорът. — Къде е той? Къде е Феар?
— Той… тръгна си.
— Тръгна си? Остави ни?
— Да, Рулад. С това „ни“ всички ли имаш предвид, или само себе си?
По изкривеното, покрито със златни монети лице на Рулад пробягаха блясъци, един след друг.
— Ти също си тръгна, братко. Остави ме да ми изтича кръвта. Мислиш ли, че си по-различен от Удинаас? По-малко предател от моя ледерийски роб?
— Рулад, ако беше предишният ми брат…
— Онзи, на когото се присмиваше?
— Ако ти се е струвало, че ти се присмивам, извинявам се.
— А, вече разбираш какво правеше, нали?
Трул Сенгар пристъпи напред.
— От меча е, Рулад. Той е прокълнат. Моля те, хвърли го. Унищожи го. Вече спечели трона, не ти трябва повече…
— Грешиш. — Рулад се озъби, обзет сякаш от самоомраза. — Без него аз съм само Рулад, най-малкият син на Томад. Без меча, братко, аз съм нищо.
Трул въздъхна.
— Ти ни поведе към завоевание. Аз ще стоя до теб. Също и Бинадас, и нашият баща. Ти спечели този трон, Рулад — няма защо да се боиш от Ханан Мосаг…
— От този жалък червей? Мислиш, че ме е страх от него? — Острието на меча изстърга по плочките и Рулад насочи върха към гърдите на Трул. — Аз съм Императорът!
— Не си — отвърна Трул. — Твоят меч е Императорът — твоят меч и силата зад него.
— Лъжец! — изкрещя Рулад.
Трул потръпна, но се овладя и каза:
— Докажи го.
Императорът го гледаше втренчено.
— Строши меча… Сестрата да ни благослови, просто го хвърли. Само това, Рулад. Само това. Хвърли го!
— Не! Зная какво искаш, братко! Ти ще го вземеш — виждам, че си напрегнат, готов си да скочиш и да го грабнеш — виждам истината! — Оръжието трепереше между двамата, жадно сякаш за кръв, все едно чия.
Трул поклати глава.
— Този меч трябва да бъде строшен, Рулад.
— Не! — изсъска императорът. — Махни се! Твърде близо си… измяна има в очите ти… ти ме остави! Остави ме да ми изтече кръвта! — Гласът му се извиси: — Къде са моите воини? Веднага тук! Вашият император ви заповядва!
Неколцина воини дотърчаха с извадени оръжия.
— Трул — прошепна Рулад. — Виждам, че нямаш меч. Твой ред е да пуснеш своето любимо оръжие, своето копие. И ножовете си. Какво? Боиш се, че ще те убия ли? Покажи ми доверието, за което претендираш към себе си. Дай ми пример със своята доблест, братко.
В този момент тя не го знаеше. Все още не разбираше достатъчно нравите на Едур, но видя нещо на лицето на Трул, някакво отстъпление, но отстъпление много по-сложно и по-отчаяно от простото му обезоръжаване пред неговия роден брат. Нива на примирение, напластени едно върху друго, натежаващото на плещите му невъобразимо бреме — и споделеното между двамата братя осъзнаване какво означава тази капитулация. Не разбра в онзи момент какво щеше да означава отговорът на Трул, отговор, даден не от негово име, не заради него самия, а за Феар. За Феар Сенгар, повече от всеки друг. Не разбра тогава величината на саможертвата му, когато смъкна копието от гърба си и го пусна да издрънчи върху плочките; когато разкопча колана с ножовете и го захвърли настрана.
Триумф трябваше да има в измъчените очи на Рулад в този момент, ала нямаше. Вместо него смут някакъв замъгли погледа му, накара го да извърне очи настрани, сякаш търсеше отнякъде помощ. И очите му се спряха върху шестимата воини, и той махна с меча и изрече сломено: