— Трул Сенгар да бъде Остриган. Той ще престане да съществува за нас, за всички Едур. Вземете го. Вържете го. Отведете го.
Не беше осъзнала и какво означава тази присъда, това решение за самия Рулад.
Свободна да избере, тя бе избрала да остане, по причини, които не можеше да подреди дори в собствения си ум. Имаше ли жалост в това? Може би. Амбиция, несъмнено — защото бе усетила, по хищническия начин, наложен от живота в двора, че съществува път към него, че има начин да замести — без цялата съпътстваща история — онези, които вече не бяха на страната на Рулад. Тя, а не някой от воините блюдолизци — в крайна сметка те не струваха нищо и тя знаеше, че Рулад разбира добре тази истина. В крайна сметка, разбираше тя, той си нямаше никого. Нямаше дори своя брат Бинадас, който също като Трул се оказваше твърде близък и с това — твърде опасен, та императорът да го държи край себе си — тъкмо затова го беше отпратил да търси вождове и разпръснали се ближни от племената на Едур. Колкото до баща му, Томад, подчинената роля наново се оказваше твърде неудобна, за да се приспособи към нея. Над половината от оцелелите К’риснан на Ханан Мосаг бяха изпратени да придружат Томад и Бинадас, за да бъде отслабена мощта на новия Цеда.
И през цялото това време, докато се взимаха тези решения, докато Острижението беше в ход, тайно, далече от ледерийски очи, и докато Нисал се домогваше до ложето на императора, канцлерът Трайбан Гнол бе наблюдавал със забулените си като на граблива птица очи.
Консортът Турудал Бризад бе изчезнал, макар Нисал да беше чула слухове сред придворните слуги, че не е заминал далече. Витаел из полубезлюдните коридори и подземни тайници на стария дворец, призрачен и повечето пъти едва зрим. Не можеше да реши доколко да вярва на подобни твърдения. Но дори той наистина все още да се криеше в двореца, подобно нещо ни най-малко не можеше да я изненада. Беше все едно — Рулад нямаше съпруга в края на краищата.
Любовницата на императора, роля, към която беше привикнала, макар да не изглеждаше точно така. Рулад бе толкова млад, така различен от Езгара Дисканар. Душевните му рани бяха твърде дълбоки, за да се изцерят от ласките й, и поради това, макар да се оказваше в толкова високо положение, с толкова власт, бидейки толкова близо до трона — тя се чувстваше безпомощна. И дълбоко сама.
Стоеше и гледаше как императорът на Ледер се гърчи, свит в ъгъла на стаята. Между стонове, ридания и хленчове бълнуваше отново откъслеци от разговора си с Трул, своя низвергнат брат. И за сетен път, с хриплив шепот, Рулад молеше за прошка.
Все пак ги очакваше нов ден, напомняше си тя. И виждаше как този прекършен човек се стяга, събира ведно натрошените късове и след това заема мястото си на имперския трон, загледан с кървясали очи от начупената броня от монети, които проблясваха смътно на светлината на традиционните факли, обрамчили стените на залата. А там, където монетите липсваха, нямаше нищо освен рани, обкръжени с щръбки засъхваща плът. И после, през целия ден, това ужасяващо привидение щеше да продължава да я стъписва.
Пренебрегнал старите протоколи на имперското управление, Императорът на хилядата смърти щеше да изслушва поднасяните петиции — все повече и повече граждани на империята, бедни, както и богати, приемаха височайшата покана и заставаха лице в лице със своя чуждоземен владетел. Камбана след камбана Рулад с най-голямо усърдие раздаваше правосъдие. Усилията му да проумее живота на ледериите я трогваха по неочакван начин — започнала беше да вярва, че под цялата тази прокълната външност има добра душа. И тъкмо тогава Нисал се оказваше най-необходима, макар че в последно време все по-често канцлерът бе този, който се налагаше в даването на съвети, и тя вече бе осъзнала, че Трайбан Гнол започва да гледа на нея като на съперник. Той бе основният организатор на петициите, филтърът, който пазеше броя им приемлив, и службата му съответно се беше разраснала. Това, че разширеният му персонал служеше също така като огромна и всепроникваща шпионска мрежа в двореца, беше, разбира се, даденост.
И тъй, Нисал наблюдаваше как императорът, който се бе възкачил на трона през локви — не, не локви, море от кръв, се стреми към добронамерено управление, домогва се до чувствителност твърде безхитростно и непохватно, за да не е искрено. И това разбиваше сърцето й.
Защото властта не се интересуваше от почтеност. Дори Езгара Дисканар, така преизпълнен с обещания в ранните си години, беше издигнал стена между себе си и гражданите на империята през последното десетилетие на управлението си. Почтеността бе твърде уязвима на насилие от други и Езгара многократно бе преживявал измени; най-болезнените от всички може би от собствената си съпруга, Джанал, а след това и от нейния син.