Падналите Поборници, обитателите на най-престижното гробище. Всички те бяха убили Рулад поне веднъж, някои повече от веднъж — най-великият от тях, почти пълнокръвен тартенал, беше посякъл императора седем пъти и Брутен добре си спомняше, с абсолютна яснота, изражението на усилващ се гняв и ужас върху зверското лице на тартенала всеки път, щом падналият му противник се вдигаше съживен и още по-гибелен, отколкото допреди няколко мига.
Навлезе сред чудатото поселение на мъртъвци и очите му се зареяха над всевъзможните оръжия, за които някога се бяха грижили с толкова любов — много от тях носеха имена, — но които вече бяха покрити с ръжда. В далечния край, леко отделена от всички други, стоеше празна урна. Преди няколко месеца, подтикнат от любопитство, той беше бръкнал в нея и беше намерил вътре сребърна чаша. Чашата, съдържала отровата, убила трима ледерии в тронната зала. Убила Брис Бедикт.
Без пепел. Мечът му дори беше изчезнал.
Брутен Трана подозираше, че ако този мъж може да се върне, сега, ще се изправи отново срещу Рулад и ще направи онова, което вече бе направил. Не, това бе повече от подозрение. Беше убеденост.
Невидим за Рулад, докато императорът лежеше посечен безмилостно на пода, Брутен бе пристъпил в залата, за да погледне лично. И в мига на онзи боязлив поглед бе различил изумителната прецизност на това… клане. Брис Бедикт беше действал механично. Като учен, разсичащ слаб аргумент, с усилие от негова страна не по-голямо от това да си върже обувките.
Жалко, че не бе успял да види този двубой с очите си, че не бе станал свидетел на майсторството на трагично загиналия ледерийски майстор на меча.
Стоеше загледан в прашната, покрита с паяжина урна.
И се молеше мълчаливо Брис Бедикт да се върне.
Стъпка по стъпка неумолимо се оформяше схема. Но Блудния, известен доскоро като Турудал Бризад, консорт на кралица Джанал, все още не можеше да открои значението й. Усещането — за тревога, за боязън — бе ново за него. Всъщност, помисли си той, едва ли някой можеше да си въобрази по-нелепо състояние на ума за един бог тук, в сърцевината на собственото му владение.
О, познавал бе той времена на насилие. Газил беше в пепелищата на мъртви империи, но собственото му усещане за предопределеност дори тогава си бе оставало неопетнено, ненакърнимо и абсолютно. И за да станат нещата още по-лоши, схемите бяха плод на собствената му обсебеност, поддържана от вярата във владението му на този тайнствен език, владение неоспоримо.
„Тогава кой си играе с мен сега?“
Стоеше в сумрака, заслушан в ромона на вода, капеща по някаква незрима стена, и се взираше долу в Цеданса, каменните плочи на Крепостите, пода-ребус, който представляваше самата основа на неговото владение. Цедансът. „Моите плочи. Аз съм Блудния. Това е моята игра.“
А схемата пред очите му се разгръщаше с много глух й дълбок тропот на камъни, за да бъде чут, но при все това резонансът стържеше в костите му. „Разпръснати късове, които се съединяват. Скрита функция до последния миг — когато вече всичко е твърде късно, когато затварянето отрича всякакъв път за бягство.“
„Нима очакваш да не правя нищо? Аз не съм просто една от твоите жертви. Аз съм Блудния. От моята ръка всяка съдба се обръща. Всичко, което изглежда случайно, е според моя замисъл. Това е непроменима истина. Винаги е било. Винаги ще е.“
Все пак вкусът на страх бе на езика му, все едно беше смукал зацапани монети ден след ден, все едно богатството на цяла империя бе преминало през устата му. „Но този горчив поток навътре ли е, или навън?“
Стържещият шепот на разместването… а развръзката на образите, изваяни върху плочките — напълно изгубена. Нито една от Крепостите не искаше да се разкрие.
Цедансът си оставаше така от деня, в който бе умрял Езгара Дисканар. Блудния щеше да е глупак, ако пренебрегнеше връзката, но този път на разсъждение все още не беше го довел доникъде. Навярно не смъртта на Езгара бе от значение, а тази на Цеда. „Той не ме харесваше открай време. А аз стоях и наблюдавах, когато Тайст Едурът пристъпи отстрани, когато хвърли копието си и прониза Куру Кан, за да убие най-великия Цеда от Първата империя насам. Моята игра, мислех си през цялото време. Но вече се чудя…“
Може би беше играта на Куру Кан. „И по някакъв начин тя продължава да се играе. Не го предупредих за непосредствената опасност, нали? Преди да изхрипти последният му дъх, той трябва да е осъзнал този… пропуск.“
„Дали ме е прокълнал този проклет смъртен? Мен, един бог?“