За щастие Главен инспектор Ръкет не беше между заспалите. Веждите й се вдигнаха, щом го видя, и възхитителното й лице грейна от непресторено облекчение. Тя му махна да седне на масата й. Маса, покрита с опърпани късове пергамент с подови скици и строителни чертежи.
— Сядай, Техол Бедикт! Искаш ли вино? На, пий. В името на Блудния, ново лице! Представа нямаш колко ми е омръзнала неизменната ми компания в този коптор.
— Явно се опитваш да измъкнеш още — отвърна той, докато сядаше. Кимна към масата.
— Повечето ми разследвания в последно време са архивни по същество, уви.
— Аха. Великата мистерия, която си разкрила. Е, по-близо ли си до решението?
— Велика мистерия ли? По-скоро проклета мистерия — и не, все още съм объркана, въпреки че картата ми расте с всеки ден. Но хайде да не говорим повече за това. Агентите ми донасят, че пукнатините в основата се разширяват неумолимо — добра работа, Техол. Винаги съм допускала, че си по-умен, отколкото изглеждаш.
— Благодаря, Ръкет. Готови ли са боядисаните плочки, за които помолих?
— Оникс довърши последната тази сутрин. Всичко шестнайсет, нали?
— Чудесно. Със скосени ръбове?
— Разбира се. Всичките ти указания бяха изпълнени най-прилежно.
— Страхотно. Я кажи за неумолимото разширяване…
— Искаш ли да се оттеглим в личната ми стая?
— Ъъъ… не сега, Ръкет. Трябват ми пари. Наливане в капитална инвестиция.
— Колко?
— Петдесет хиляди.
— Ще ни се върнат ли някога?
— Не. Губите всичко.
— Техол, при теб сметките определено се изплащат бавно. Каква ни е изгодата тогава?
— Ами… просто превъзходството на Гилдията на ловците на плъхове ще се върне.
Сънените й досега очи се ококориха.
— Краят на Патриотистите? Петдесет хиляди? Защо не седемдесет и пет? Сто?
— Трябват ми точно петдесет.
— Не очаквам възражения от страна на колегите ми в Гилдията.
— Чудесно. — Той плесна с ръце и стана.
Тя го изгледа намръщено.
— Къде отиваш?
— В личната ти стая, разбира се.
— О, колко мило.
Техол я погледна с присвити очи.
— Няма ли да дойдеш с мен, Ръкет?
— Че какъв смисъл има? Името „дебел корен“ е женска шега, нали знаеш.
— Не съм пил миришещ на жълто чай!
— В бъдеще те съветвам да използваш ръкавици.
— Къде ти е стаята, Ръкет?
Тя повдигна вежда.
— Имаш нещо да доказваш ли?
— Не, просто трябва да проверя… някои неща.
— Какъв смисъл има? — попита тя. — След като въображението ти вече се е разбудило, ще се убедиш сам, че ти е станал по-малък, Техол Бедикт. Това си е в човешката природа. Още повече, че си мъж. — Тя стана. — Аз обаче мога да съм обективна, макар и унищожително понякога. Е, смееш ли да се подложиш на критичния ми оглед?
Той се навъси.
— Добре. Но следващия път дай да минем без поканата в стаята ти, става ли?
— Демоните са в подробностите, Техол Бедикт. Както скоро ще разберем.
Венит Сатад разгъна пергамента и затисна краищата му с плоски камъни.
— Както можете да видите, господарю, имотът има шест отделни постройки. — Започна да сочи с пръст всяка. — Конюшни и ясли. Мразилник. Сух склад, с мазета. Слугински жилища. И, разбира се, самият хан…
— Какво ще кажеш за тази четириъгълна сграда ето тук? — попита Раутос Хиванар.
Венит се намръщи.
— Доколкото разбрах, тя е буквално запълнена с някакъв иконичен обект. Сградата предшества самия хан. Опитите да се събори са се провалили. Малкото останало пространство се използва за склад на покъщнина.
Раутос Хиванар се отпусна в стола си.
— Колко доходна е тази придобивка?
— Ни повече, ни по-малко от всеки друг хан, господарю. Може би ще си струва да обсъдим инвестиции за реставриране с другите акционери, включително Карос Инвиктад.
— Хм, ще го обмисля. — Раутос стана. — Донеси новите артефакти на терасата.
— Веднага, господарю.
На четиринадесет левги западно от Драконовите острови безветрието се беше спуснало над океана и го бе превърнало в лъскава мръсна патина под влажния замрял въздух. През далекогледната тръба самотният, затънал ниско във водата черен кораб изглеждаше безжизнен. Главната мачта беше паднала и целият такелаж бе пометен. Някой бе успял да стъкми предно платно, но то висеше отпуснато. Кърмовото гребло си бе на мястото. Не се виждаше никакво движение.
Скорген Кабан, известен с прозвището Хубавия, бавно смъкна далекогледната тръба, но продължи да се взира със здравото си око в далечния кораб. Посегна да почеше една от дихателните дупки — единственото, останало му от някогашния клюнест нос — и потръпна, щом нокътят се заби в чувствителната тъкан. Сърбеж нямаше, но зейналите ноздри имаха склонност да текат и едва избегнатото почесване го предупреди за сополите. Това бе един от многото жестове, за които си въобразяваше, че са деликатни.