— Нещо, с което твоите острилки да не могат да се справят ли? Да, може би. Сигурно. Вземи си по една във всяка ръка, Хедж.
— Добре… след като си такъв проклет идиот — отвърна Хедж. — Серен Педак, трябва да знаеш, че адски завиждам на този Тайст Едур тука… но все едно. Къщата ти далече ли е?
— Не, наблизо е, Хедж, Подпалвачо на мостове.
— Да се махаме от това злокобно място тогава.
Около глезените му се вихреше тиня, погълна пищялите му, отнасяше се като дим по течението. Странни гънки от смътна светлина се извиваха и разпръсваха, подложени сякаш на невидим натиск в този тъмен коравосърдечен свят.
Брутен Трана, изпратен да подири своя спасител, вървеше по безкрайна равнина от гъсти и грапави наноси. Прехвърляше огладени от течението хълмове спечена глина, от която стърчаха излъскани кости на отдавна измрели морски чудовища. Заобикаляше отломки от потънали кораби, ребрата на корпусите им бяха разтворени, а товарът — разпръснат наоколо. И докато вървеше, мислеше за своя живот, за неизброимия низ от избори, които бе правил, и други, които бе отказал да направи.
Без жена, без нито едно лице, което да изплува пред вътрешния му взор. Беше живял като воин сякаш през целия си живот. Сражавал се беше рамо до рамо с родни братя и с другари, по-близки и от кръвен брат. Виждал беше как умират или как ги отнасят теченията. Видял беше как целият му народ бе разкъсан. От завоеванието, с хладнокръвния безименен кошмар на Ледер. Колкото до самите ледерии — не, тях той не мразеше. По-скоро жалост и… да, състрадание, защото те бяха също толкова затънали в този кошмар, колкото и всеки друг. Алчното безразсъдство, гризящата душите заплаха от провал, от удавяне под все по издигащия се, все по-неумолим потоп от „култура“, която никога не се обръщаше назад, никога дори не забавяше стремглавия си бяг към някакво сияйно бъдеще, което — ако дойдеше изобщо — щеше да съществува едва за малцина привилегировани.
Това вековечно морско дъно предлагаше своя коментар и този коментар заплашваше да го повлече надолу в тинята, изнурен и лишен от всякаква надежда да продължи, да се движи дори. Студено, съкрушително, това място бе като бремето на самата история — история не на народ или цивилизация, а на цял един свят.
Защо все още вървеше? Що за спасител можеше да го освободи от всичко това? Трябваше да си остане в Ледерас. С цялата свобода да поведе атака срещу Карос Инвиктад и неговите Патриотисти, с цялата свобода да унищожи и него, и главорезите му. А след това можеше да се върне при канцлера. Представата как стиска Трайбан Гнол за гърлото го изпълваше със задоволство — толкова дълго, колкото образът устояваше, а това никога не бе достатъчно дълго. Нова разцъфнала купчина тиня пред очите му, нов скрит предмет, запънал се в стъпалото му.
И ето, че пред него се извисиха каменни колони. Повърхностите им играеха бесен танц, нашарени с тайнствени, непонятни символи, толкова заплетени и сложни, че се въртяха пред очите му.
Когато се приближи, пластовете тиня се размиха и Брутен Трана видя пред себе си фигура. С броня, покрита със зелена патина и слуз. Затворен шлем покриваше лицето й. В едната си облечена в метална ръкавица ръка държеше ледерийски меч.
И в главата на Тайст Едур заговори глас:
— Достатъчно вървя, призрако.
Брутен Трана се спря.
— Но аз не съм призрак…
— Призрак си, страннико. Душата ти бе откъсната от студеното ти, гниещо вече тяло. Не си нищо повече от онова, което стои тук пред мен. Призрак.
Осъзнаването, кой знае защо, не го изненада. Присъщото на Ханан Мосаг коварство правеше всякакви съглашения подозрителни. А той — сега осъзна — наистина се чувстваше… откъснат. От дълго време, да. Магьосникът-крал изобщо не се беше поколебал да пререже гърлото на безпомощното тяло на Брутен Трана.
— Какво е останало от мен тогава? — попита той.
— Само едно, призрак. Ти си тук, за да го призовеш. Да го върнеш.
— Но неговата душа не е ли също откъсната?
— Плътта и костите му са тук, призрако. И тук има сила. Защото тук ще намериш забравените богове, последното обиталище на техните имена. Знай едно: ако искахме да ти се опълчим, да откажем призива ти, можехме. Дори с това, което носиш.
— Ще ми откажете ли тогава? — попита Брутен Трана. И ако отговорът се окажеше „да“, щеше да се изсмее. Да дойде чак дотук. Да пожертва живота си…
— Не. Ние разбираме нуждата. Може би по-добре и от теб. — Воинът в тежката броня вдигна свободната си ръка. Всички пръсти в металната ръкавица се свиха, освен палеца. — Иди там. — Той посочи един от стълбовете. — Страната само с едно име. Извлечи каквото имаш от неговата плът и кост. Изречи името, изписано на камъка.