Магьосникът-крал, увиснал във въздуха пред гигантската жена демон, посегна за магията на Куралд Емурлан, за да взриви съществото, да го прати в забвение. Усети порива й в себе си…
Но другата ръка го стисна за гърлото.
И изви.
Хрущялът изпращя като черупка на яйце. Прешлени изпукаха, огънаха се, натрошиха се с хрущене един в друг. Болката изригна нагоре, изпълни черепа на Ханан Мосаг с нажежен до бяло огън.
И ярката безмилостна слънчева светлина изведнъж окъпа лицето му.
„Сестро Зора… ти ме поздравяваш…“
Но се взря в очите на женския демон и отново не видя нищо. Гущерски очи, змийски.
Нищичко ли нямаше да му издаде?
Огънят в черепа му изригна навън, заслепи го, след това с тих глъхнещ рев отново се сви и след него се спусна мрак.
Но очите на Ханан Мосаг не видяха нищо от това.
Слънцето грееше в упор в мъртвото му лице, очертаваше всяка гънка, всяка уродлива извивка на костта, а невиждащите очи, зяпнали в тази светлина, бяха празни.
Празни като на самия Джагът.
Урсто и Пиносел видяха как Джагът запокити настрана жалкото осакатено тяло.
А след това се обърна към тях.
— Моят ритуал е разкъсан.
Пиносел се изсмя през нос, при което изригна мръсна слуз и й трябваха няколко дълги мига, докато я изчисти.
Урсто я погледна отвратено, след което кимна на джагската магьосница.
— О, доста се потрудиха да го направят това. Мосаг, Менандори, Сукул Анкаду, кой ли не. — Махна с ръка. — Но ние сме тук, миличко. Взехме името му, знаеш ли.
Джагът кривна глава.
— Значи аз не съм нужна.
— Ами, така си е. Освен ако не искаш да му удариш едно? — Дръпна стомната от ръката на Пиносел и я надигна.
Джагът ги изгледа още за миг, после каза:
— Много мил дар, благодаря ви.
Проклетото слънце се беше издигнало, но от тази страна на градската стена всичко беше в сянка. Освен широко отворената врата.
Отпред Мейсан Джилани отново правеше онова неописуемо нещо и препускаше, надигната в стремената и наведена напред, пришпорила коня си в галоп.
Малко зад Балм Троутслитър изквича като кутре под тухла. Балм поклати глава. Поредната болнава мисъл изпука в главата му като смачкан кърлеж. Накъде ги водеше впрочем? И защо онази порта зееше отворена, и защо всички препускаха с все сила право към нея?
И онова, което зърна вътре току-що, не бяха ли трупове? Някакви фигури се движеха там, сред пушека. Оръжия?
Какъв беше онзи звук от другата страна на портата?
— Острилки! — изрева Детсмел зад него. — Кенеб е вътре! Той държи портата!
Кенеб? Кой в името на Гуглата беше Кенеб?
— Препускай! — извика Балм. — Те са след нас! Препускай към Ейрън!
Мейсан Джилани, с подрусващия й се над седлото задник, се понесе през сенките на портата.
Троутслитър извика и, да, това беше звукът, когато котката скочи под колелото на талигата и всичко наоколо стана врясък, и не беше негова вината, изобщо не я беше ритнал.
— Тя сама скочи, мамо! О, колко мразя градове! Хайде да си ходим вкъщи — препускай! През оная дупка! Как й викаха? Голямата дупка с конзолите и фалшивата арка!
Гмурна се в сумрака, конските копита изведнъж се хлъзнаха, цялото проклето животно се огъна настрани под него. Сблъсък. И Балм излетя от седлото, ръцете му се протегнаха напред, стегнаха се около мека, податлива, съвършена плът… и тя изскимтя и се свлече с него… Мейсан Джилани.
Главата на Балм се трясва в уличната настилка, шлемът се огъва и измества. Тежестта й сладко се сляга върху него в един изключителен миг, преди тя да се изтъркаля встрани.
Връхлитат коне, копита чаткат по камъните опасно близо. Втурват се войници, издърпват ги настрани.
Балм зяпа едно познато лице.
— Том Тиси? Не си ли мъртъв?
Грозното лице се разтапя в жабешка усмивка — „жаба под тухла, о, широко се смеят, нали“ — и след това една мазолеста длан го перва силно.
— Жив ли си, Балм? Радвам се, че дойдохте. Тук ни притиснаха. Май целият проклет градски гарнизон е тук, опитват се да си върнат портата.
— Гарнизон? Какво си мисли Блистиг? Ние сме на неговата страна! Покажи ми прочутите танцьорки на Ейрън, Тиси, затова съм тук, да видя и може би не само да видя, нали така.
Том Тиси го дръпна да стане, намести очукания шлем на главата му, после го хвана за раменете и го завъртя.
И той видя Кенеб и зад него барикади от развалини и войници, снишени да заредят арбалетите си, докато други сечаха ледерийски войници, мъчещи се да пробият. Някъде вдясно избухна шрапнел. Крещяха хора.
Юмрук Кенеб пристъпи пред Балм.
— Къде са останалите, сержант?
— Сър?
— Адюнктата и армията!
— В транспортните, сър, къде другаде? Най-ужасната буря, която съм виждал, и всички кораби се обръщат…