Детсмел се обади:
— Трябва да са в марш, сър.
— Качи Мейсан Джилани на коня й — нареди Кенеб и на Балм му се дощя да го разцелува — и не ме интересува дали ще убие животното, но искам да стигне до адюнктата — трябва да ускорят марша. Да прати конницата си напред в галоп.
— Слушам, сър.
— Изчерпват ни се мунициите и стрелите, а с всеки проклет дъх ледериите се трупат все повече и ако си намерят свестен командир, няма да можем да задържим.
На него ли говореше Юмрукът? Балм не беше сигурен, но ужасно му се искаше да се обърне и да види как Мейсан Джилани скача разперила крака на конския гръб, ох, как му се искаше, само че тези ръце на раменете му не го пускаха и някой скимтеше в ухото му…
— Спрете да скимтите, сержант — каза Кенеб.
Някой препусна обратно през портата и къде си мислеха, че отиват? Тук имаше бой!
— Приятелчета на танцьорките… — прошепна той, докато вадеше меча си.
— Ефрейтор — каза Кенеб. — Заведи сержанта си на барикадата, отляво. Ти също, Троутслитър.
— Ей сега ще се оправи, сър — каза Детсмел.
— Знам. Вървете.
— Слушам, Юмрук.
Приятелчета. Балм искаше да ги убие до един.
— Тоя град… все едно ураган е минал през него — измърмори Кътъл.
Прав беше. Плячкосването и всичко останало обаче беше отпреди дни, а сега като че ли вестта за малазанския пробив фучеше през града като поредната буря — посрещана вече с умора. Отделението стоеше присвито в сенките близо до края на една задна уличка и наблюдаваше пробягващите крадешком по улицата хора.
Бяха ударили от засада една част, строяваща се, за да тръгне към западната порта. Стрели, острилки и запалка под оръжейния фургон — още гореше там отзад до стълба черен дим, издигащ се във все по-изсветляващото небе. Помете ги всички, двайсет и пет мъртви и ранени, и преди двамата с Геслер да се измъкнат, местните вече щъкаха навън да оберат плячката.
Капитанът беше изпратил Ърб и отделението му да намерят Хелиан с войниците й — проклетата пияндела беше взела грешен завой някъде, при което само Фидлър и Геслер бяха останали да пробиват към двореца.
На четиридесет крачки нататък по улицата и вдясно имаше висока стена с укрепена врата. Градско гарнизонно каре и двор, а сега портата беше отворена широко и от нея излизаха бойци и се строяваха на улицата.
— Ето там ще намерим командира им — рече Кътъл. — Този, който организира цялата работа.
Фидлър погледна напред от мястото, където се криеше с морските си пехотинци, и видя Геслер с войниците му в сходна позиция на ъгъла на другата пресечка. „Щеше да е хубаво, ако бяхме на покривите.“ Но никой не беше склонен да проникне в тези явно служебни сгради и може би накрая да се оплете в ръкопашен бой с ожесточени чиновници и нощни стражи. Такъв шум щеше да привлече истински бойци откъм тила.
„Може би по-близо до двореца — там ще са жилищни карета, и по-нагъсто. Би ни спестило много от този боклук със залягането и пълзенето.“
„И засади, които може да се окажат кървави.“
— Дъх на Гуглата, Фид, там са поне сто и излизат още — каза Кътъл. — Ей онзи е, той ги командва.
— Кой ни е най-добрият стрелец с арбалет? — попита Фидлър.
— Ти.
„Мамка му.“
— Но и Корик е добър. Макар че ако трябваше аз да избирам, щеше да е Коураб.
Фидлър се усмихна замислено.
— Кътъл, понякога си гениален. Не че това изобщо ще ти спечели ефрейторско звание или нещо такова.
— Е, значи ще спя леко тази нощ. — Кътъл помълча, после отсъди на глас: — Четиридесет крачки и точен изстрел, само че гърмим всякакъв шанс за засада.
Фидлър поклати глава.
— Не, това даже е още по-добро. Пуска си стрелата, онзи пада. Скачаме, хвърляме пет-шест острилки, после свиваме обратно в уличката — колкото може по-бързо. Оцелелите хукват след нас, струпват се в началото на уличката и Геслер ги шибва отзад с още пет-шест шрапнела.
— Красота, Фид. Само че Геслер как ще загрее…
— Ще загрее.
Фидлър се обърна и махна на Коураб да излезе напред.
Новоназначеният Финад на Главния гарнизон, застанал на пет крачки от Атри-Преда Бешур, се обърна, както преглеждаше отделенията си, и видя как главата на един от адютантите се изметна назад, от шлема му изхвърчаха искри, а след това Финад Гарт, който стоеше до Атри-Преда, изкрещя. Беше вдигнал ръка като че ли пред лицето на Бешур и от тази ръка стърчеше стрела, и кръв плисна по лицето на Бешур — и Атри-Преда залитна назад и движението издърпа ръката на Гарт с него. Защото стрелата се беше забила в челото на Бешур.
Новият Финад, деветнадесетгодишен и вече старши офицер на тази част, зяпна невярващо.