Внезапни викове и той видя няколко души, появиха се от една пресечка по-надолу по улицата. Петима-шестима всичко. Затичаха към тях с камъни в ръце…
Финадът ги посочи, изрева на редицата за контраатака и вече тичаше най-отпред, размахал меча си.
Трийсет крачки.
Двайсет.
Камъните полетяха срещу тях. Той се сниши под един, който профуча над дясното му рамо, и след това, изведнъж оглушал и с пълни с пясък очи, се озова проснат по очи върху камъните, и навсякъде имаше кръв. Някой залитна в полезрението му, един от войниците му. Жена. Дясната й ръка висеше на една-единствена ивица месо и се залюля дивашки, когато тя направи странен пирует, преди да се смъкне по задник.
Гледаше го и пищеше.
Финадът се опита да се изправи, но нещо не беше наред. Крайниците му отказваха, а вече имаше и огън по гърба — някой беше запалил проклет огън там — защо ще го правят? Разкъсващата горещина проникна навътре, през странна изтръпналост, а и тилът му беше мокър.
Напрегна цялата си воля и успя да извие ръка, за да пипне тила си.
И откри, че черепа го няма.
Разтреперани, пръстите му проникнаха в някаква гъста каша и болката в гърба изведнъж изчезна.
Разбра, че може да накара нещата да тръгнат отново, и затова натисна още, по-надълбоко.
И онова, което докосна, го уби.
Щом Фидлър поведе отделението си в привидно бягство, със затичаните след тях петдесет-шестдесет ледерии, Геслер вдигна ръката си, в която държеше „запалка“. Мръсно щеше да е, да, но бяха много, нали?
Фидлър и морските му пехотинци стигнаха уличката, нахлуха в нея.
Тълпа ледерии се струпаха там, други започнаха да се бутат след тях. И мунициите полетяха, и изведнъж улицата пламна. Без да изчака жестоката знойна вълна да стигне до тях, Геслер се обърна и бутна Сторми да поведе отстъплението.
Тичаха, тичаха с все сила.
Намериха следващата улица и завиха надясно, от другата страна на заградения казармен двор. Надяваха се Фидлър и войниците му да ги чакат там. А после пак по задни улички и все по-близо до двореца.
— Имаме злато, проклет да си!
— Всички имаме — отвърна кръчмарят лаконично.
Хелиан го изгледа ядосано.
— Що за акцент е това?
— Подходящият за търговската реч, с което един от двама ни говори изискано, а предполагам, че това все означава нещо.
— О, ще ти покажа нещо аз!
Дръпна меча на ефрейтора си, като го бутна силно в гърдите, за да го извади, след което тресна с дръжката по тезгяха. Оръжието подскочи от ръката й и острието я перна през дясното ухо. Тя изруга, опипа и видя, че дланта й е почервеняла от кръв.
— Виж сега какво ме накара да направя!
— Предполагам, че аз съм ви накарал и да завземете империята ни и този град, и…
— Не ставай идиот. Ти не си толкова важен. Ония крилати маймуни го направиха това.
Слабото лице на кръчмаря леко се изкриви и единствената му вежда подскочи.
Хелиан се обърна към ефрейтора си.
— Какъв е тоя меч дето го използваш бе, тъпак? Такъв дето не действа както трябва, според мен.
— Да, сержант.
— Съжалявам, сержант.
— „Да“ и „съжалявам“ не ме режат, ефрейтор. Хайде, разкарай го тоя меч от очите ми.
— Чухте ли я? — каза друг от войниците й.
— Какво? Какво имаш предвид, тъпчо?
— Ъъ, аз съм…
— Току-що ти казах кой си!
— Нищо, сержант. Нищо нямах предвид.
Кръчмарят се покашля.
— Е, ако сте свършили с дърдоренето, можете вежливо да напуснете. Както вече казах, в кръчмата ми няма пиене.
— Щом е кръчма, трябва да има — рече Хелиан.
— Сигурен съм, че не ме разбрахте съвсем правилно…
— Ефрейтор, чуваш ли всичко това?
— Да.
— Тъй вярно.
— Добре. Обеси го този глупак. За ноздрите. На онази греда там.
— За ноздрите ли, сержант?
Хелиан се усмихна, щом ефрейторът награби кръчмаря с четири ръце и го издърпа през тезгяха. Мъжът изведнъж престана да е толкова изискан, колкото допреди миг. Разпени се, задраска ръцете, които го стискаха, и завика:
— Чакайте! Чакайте!!!
Всички спряха.
— В мазето — изпъшка кръчмарят.
— Дай упътвания на ефрейтора ми, и точни — каза Хелиан вече съвсем доволна, ако се изключеше кървящото ухо, но, о, само да излезеше от строя някой от войниците й, можеше да стисне раната и да ги накапе и да видим дали нямаше да се чувстват ужасно от това и няма ли да са готови после да направят всичко, което поиска — в смисъл да пазят вратата.
— Сержант?
— Чухте ме пазете вратата да не ни безпокоят.
— От кого пазим? — попита Тъпанарчо. — Няма никой…
— От капитана, от кого! Сигурно е тръгнала да ни търси, проклетницата.
Спомените, както разбираше вече Икариум, не бяха изолирани неща. Не съществуваха в някакви оградени с високи стени едни от други кътове на ума. По-скоро бяха като клони на дърво или може би като непрекъсната мозайка на под, по която човек може да си играе със светлината, да осветява петна тук и там. И все пак, знаеше вече той, за другите това петно светлина беше голямо и ярко, обхващаше почти цял живот и макар подробностите да биваха понякога замъглени, макар отделни сцени да ставаха колебливи и размътени с времето, то все пак представляваше цялост. А от тази цялост се пораждаше и чувството за самоличност.