Чувство, каквото той не притежаваше и навярно никога не бе притежавал. А в хватката на това невежество бе податлив като дете. Да го използват. Всъщност да злоупотребяват с него. И мнозина го бяха правили, защото в Икариум имаше сила, твърде много сила.
На тази злоупотреба вече бе сложен край. Всички призиви на Таралак Вийд бяха като вятър в далечината и не можаха да го склонят. Гралът щеше да е последният спътник на Икариум.
Той стоеше насред улицата и всичките му сетива се бяха пробудили за усещането, че познава това място, това скромно късче от мозайката, сиво в своето обещание. И най-сетне имаше истинско просветление. Измерването на времето, от този момент и все напред. Един отново започнал живот, без риск, че ще изгуби чувството си за самоличност.
„Ръцете ми са се трудили тук. В този град, под този град.“
„И сега тя ме очаква, за да бъде пробудена.“
„А когато приключа с това, ще започна наново. Живот, хиляди тесери, които да редя една след друга.“
И се запъти. Към вратата.
Вратата към неговата машина.
Крачеше, без да обръща внимание на притичващите фигури, граждани и войници, които бързо се отдръпваха от пътя му. Чуваше, но не проявяваше никакво любопитство към шумовете от битката, насилието, изригващо по улиците от двете му страни, взривовете като от мълнии, въпреки че това утро изгряваше ясно и ведро. Минаваше под размитите сенки, хвърляни от валмата пушеци от горящи сгради, фургони и барикади. Чуваше писъци и викове, но не се озърташе да разбере откъде идват, дори за да предложи помощ, както щеше да направи обикновено. Стъпваше през трупове по улицата.
Повървя известно време покрай някакъв мръсен сив канал, после стигна до един мост, мина по него и навлезе в явно по-стара част на града. Тръгна надолу по друга улица до пресечка, където свърна наляво и продължи.
Тук, в този квартал, се срещаха повече хора. Всички звуци от боевете се носеха като далечен тътен от запад, но и тук хората изглеждаха замаяни. Липсваха обичайните разговори, виковете на уличните продавачи, хвалещи стоката си, мученето на волове, теглещи натоварените коли. Подетият от вятъра пушек лъхаше като зла поличба и хората обикаляха през него объркани.
Приближаваше се към вратата. Разбира се, всъщност изобщо не приличаше на врата. По-скоро на рана, на разлом. Почувства как се разбуди силата й, защото както той я усещаше, така и тя усещаше него.
Икариум забави крачките си. Рана, да. Машината му беше ранена. Частите й бяха изкривени, разместени. Векове бяха изминали, откакто я бе построил, тъй че не биваше да се изненадва. Щеше ли все още да действа? Вече не беше толкова сигурен.
„Това е мое. Трябва да го поправя, на каквато и да било цена.“
„Ще го получа този дар. Ще го имам.“
Тръгна отново напред.
Къщата, която някога беше прикривала това звено от машината, се беше сринала в развалини и никакви усилия не бяха направени да се разчистят отломките. Пред нея стоеше някакъв мъж.
След дълго взиране Икариум осъзна, че познава този човек. Беше го виждал на корабите и името, с което го знаеха, беше Таксилиан.
Когато Икариум се приближи към него, Таксилиан, със странно грейнали очи, се поклони и отстъпи назад.
— Това е твоят ден, Икариум.
„Моят ден? Да, моят първи ден.“
Крадеца на живот се обърна към руините.
Някъде отвътре засия зарево, лъчи пронизаха нагоре между натрошените греди и дъски, полетяха като копия изпод камък и тухли. Заревото се усили и светът под нозете му сякаш затрепери. Но не, това не беше илюзия — сградите наоколо заскърцаха и запотръпваха. Звук от цепещо се дърво, затворени кепенци задрънчаха като от порив на бурен вятър.
Икариум направи още стъпка напред, извади кама.
Под него отекна гръм и паветата заподскачаха сред валма от прах. Някъде из града започнаха да се рушат постройки, части и сектори в тях заиграха разбудени, задвижиха се неумолимо в стремежа си да възвърнат най-древната си форма.
Нов гръмотевичен тътен и започнаха да избухват сгради.
Колони от прах се завъртяха на спирали към небесата.
А бялото зарево се усилваше все повече, разливаше се като втечнен пламък, подскачаше, лъчите и копията се извиваха във въздуха. Поглъщаше развалината, потичаше по улицата, загръщаше краката на Икариум, а той заби косо върха на камата, дълбоко, в едната си ръка под лакътя; после направи същото с другата, стиснал здраво оръжието в окървавената си длан.