И след това вдигна ръцете си високо.
За да отмериш времето, трябва да започнеш. За да израстеш към бъдеще, трябва да пуснеш корен. Дълбоко в земята, с кръв.
„Аз построих тази машина. Това място, което ще изкове моето начало. Никога повече извън света. Никога повече извън самото време. Дай ми това, ранена или не, дай ми го. Щом К’рул може, защо не и аз?“
Всичко, което се изля от китките му, лумна, нажежено до бяло. И Икариум закрачи в бялото.
Когато втечненият огън изригна, Таксилиан отхвърча назад. Миг на изненада, преди да пламне. Взривът разкъса околните сгради и ги помете. Улицата пред някогашната Къща с люспите се превърна в ураган от натрошени павета, парчетата камък изригваха навън, биеха по стени и разбиваха кепенци. Отсрещната сграда се килна, всяка подпора изпращя, после рухна навътре.
Таралак Вийд и Старшият оценител хукнаха пред внезапната буря колкото краката им държат… няколко крачки, преди и двамата да бъдат пометени.
Кабалийският монах, паднал по гръб, за миг видя срутващата се с грохот сграда — и в този миг избухна в смях… смях, който секна бързо, понеже тоновете зид го премазаха.
При падането си Таралак Вийд се беше претърколил и едва избегна срутващата се стена. Оглушал, заслепен, той задраска напред с ръце, чупеше нокти и жулеше лакти и пръсти в натрошените камъни.
И там, през прахта, сред изригващия бял огън, видя своето село, колибите, конете, а по-натам, на хълма — козите, скупчени под едно дърво, на хладина под ужасното слънце. Псета, налягали в сянката, деца, играещи си с малки глинени фигурки, които според някакъв странстващ малазански схолар имаха велико и свято значение, ала всъщност не бяха нищо повече от играчки, защото всички деца обичат играчките.
Какво пък, и той си беше имал своите играчки, и това бе много преди да убие жена си и любовника й, преди и брат му да убие, понеже бе обявил кръвна вражда и беше извадил ножа.
Но ето, че изведнъж козите заврещяха, заврещяха от страх, болка и ужас — умираха! Огромното дърво лумна в пламъци, клоните се кършеха и падаха.
Колибите горяха и тела се просваха в прахта, с лица, почервенели от огъня. И това беше смърт, смърт в разбиването на всичко, което винаги е бил, цял и предсказуем, чист и надежден. Разбиването… опустошението, което да отнеме всичко.
Таралак Вийд изкрещя, протегна окървавените си ръце към онези играчки — онези красиви, толкова святи играчки…
Огромният каменен къс падна върху главата му и смаза кост и мозък, а когато се изтъркаля настрани, остави след себе си мръсно петно рижа, прошарена със сиво коса.
Из целия град сред облаци дим избухваха сгради. Камък, плочи, тухли и дърво излитаха и след тях се изливаше бял огън, лъчи сребриста светлина изригваха в дъга през стените и сякаш нищо съществуващо не можеше да ги възпре. Сияйна, безумна плетеница от светлина, свързала всяка част на машината. А силата разцъфваше, беснееше в ослепителни пулсове, и всички лъчи се стичаха навътре, към едно място, към едно сърце.
Икариум.
Северната и западната външни стени се взривиха, секции от основите им се задвижиха на четири, пет крачки, заогъваха се като огромни късове от гигантска главоблъсканица, задвижени на място. Откъртени, разкъсани, части от тези стени започнаха да се сриват и звукът от сблъсъка тътнеше под всяка улица.
В двора на един хан, станал с помощта на престъпни схеми собственост на Раутос Хиванар, огромен метален къс, огънат под прави ъгли, се издигна право нагоре до два пъти ръста на стоящия пред него мъж. И откри в основата си ядро от бял огън.
А след това съоръжението се наклони, падна напред като ковашки чук.
Раутос Хиванар скочи настрани, за да се измъкне, но не достатъчно бързо — огромният предмет се стовари отзад върху краката му.
Затиснат, докато белият огън пълзеше към него, Раутос усети как кръвта изтича от краката му и превръща пръстта на двора в кал.
„Да — помисли си, — започна с кал и свършва…“
Белият огън го обгърна.
И изсмука от ума му всякакъв спомен.
Онова, което умря малко след това, не беше Раутос Хиванар.
Огромната пулсираща паяжина трептя само няколко мига. Разместването на частите на машината и цялото унищожение, което предизвика, бе още по-краткотрайно. Но през това време всички, които бяха погълнати от белия огън, изпразниха живота си в него. Всеки спомен, от болката на раждането до сетния миг на смъртта.