Слънцето се издигаше все по-високо.
Карос Инвиктад, в искрящите си пурпурни коприни, зацапани и покрити с вар и прах, извлече Техол Бедикт през прага. Обратно в кабинета. Откъм коридора някой крещеше за армия из града, за кораби, навлезли в пристанището, но всичко това вече изобщо не беше важно.
Нищо вече не беше важно освен този изпаднал в безсъзнание мъж в краката му. Пребит толкова, че едва се държеше все още жив. От скиптъра на Инвигилатора, от неговия символ на власт, и не беше ли точно така редно? О, беше, разбира се.
Онази тълпа още ли беше навън? Влизаха ли вече? Цяла стена на палатата бе рухнала в края на краищата, нищо и никой не бе останал, за да ги спре. Някакво движение привлече погледа му и той рязко извърна глава — поредният плъх лазеше по коридора. Гилдията. Що за игра играеха тези глупци? Избил беше десетки от проклетите твари, толкова лесно бе да ги смажеш под петата си или с един дивашки замах със скиптъра.
Плъхове. Не бяха нищо. Не по-различни от тълпата навън, всички онези драгоценни граждани, които нищичко не разбираха от каквото и да било, които се нуждаеха от лидери като Карос Инвиктад, за да ги водят през света.
Къде беше проклетата тълпа? Искаше да видят — този последен, трошащ черепа удар — да видят своя велик герой, своя революционер.
С мъчениците човек можеше да се справи. Кампания на дезинформация, слухове за вулгарност, за поквара — о, всичко това бе съвсем просто.
„Издържах сам, нали? Срещу безумието на този ден. Те ще запомнят това. Повече от всичко друго. Ще запомнят това и всичко останало, което аз реша да им дам.“
„Убийството на най-големия предател на императора — със собствената ми ръка, да.“
Взря се в Техол Бедикт. В пребитото подуто лице. Можеше да стъпи на гърдите му, да приложи малко сила, та счупените ребра да пронижат дробовете, да ги разкъсат, и тогава червената пяна щеше да се излее през размазания нос на Техол Бедикт, през разкъсаните му устни. И — изненада. Щеше да се удави в края на краищата.
Друг плъх в коридора? Той се обърна.
Върхът на меча разпра корема му. Червата му се изсипаха. Карос Инвиктад изскимтя, падна на колене и зяпна застаналия пред него мъж, зяпна пурпурното острие на меча в ръката му.
— Не — изломоти. — Ти си мъртъв.
Кротките кафяви очи на Брис Бедикт се изместиха от лицето на Инвигилатора към скиптъра, стиснат в дясната му ръка. Мечът сякаш се изви в гърч.
Изгаряща болка го опари в китката и той погледна надолу. Скиптъра го нямаше. Ръката му я нямаше. Кръв швиртеше от китката му.
Ритник в гърдите го отпрати назад и той се претърколи, червата изшляпаха като мръсен уродлив пенис между краката му.
Посегна надолу с една ръка да набута всичко обратно, но не му беше останала никаква сила.
„Убих ли Техол? Да, трябва да съм го убил. Инвигилаторът е верен слуга на империята и винаги ще бъде, и статуи ще има по парадните плацове и градски площади. Карос Инвиктад, героят, който унищожи бунта.“
И Карос Инвиктад умря с усмивка на лицето.
Брис Бедикт прибра меча в ножницата, коленичи до брат си, вдигна главата му в скута си.
Зад него Ормли промълви:
— Идва лечител.
— Не е нужно — каза Брис. — Идва Древен бог.
Ормли облиза устни.
— Спасителю…
Техол се закашля.
Брис погледна надолу и видя как примигаха и се отвориха очите на брат му. Едното кафяво, другото синьо. Тези странни очи се взряха в него, след това Техол прошепна нещо.
Брис се наведе.
— Какво?
— Казах, значи ли това, че съм мъртъв?
— Не, Техол. Нито аз. Вече не, както изглежда.
— А. Тогава…
— Тогава какво?
— Смъртта… как изглежда тя, Брис?
А Брис се усмихна.
— Мокра.
— Винаги съм твърдял, че градовете са опасно място — рече Бързия Бен, докато изтупваше вар и прах от дрехите си. Рухващата сграда едва не ги беше премазала и магьосникът още трепереше — не че им се размина за една бройка, а от страховитата магия, която бе огряла утринното небе — всепоглъщаща, изключително зла магия. Ако тази енергия бе достигнала до него, не беше сигурен дали щеше да й устои.
— Какво в името на Гуглата беше това? — попита навъсено Хедж.
— Знам само, че беше старо. И яростно.
— Мислиш ли, че ще има още?
Бързия Бен сви рамене.
— Надявам се, че не.
Продължиха по пълни с отломки улици. От всички страни се носеха викове на ранени, залитаха замаяни фигури, прах и пушек се вдигаха на слънчевата светлина.