Хедж спря и вдигна ръка.
— Слушай.
Бързия Бен се подчини.
И някъде там напред, откъм Вечния домицил, отекнаха…
— Острилки!
— Да, Бързак, да. Хайде, да ги намерим!
— Чакай, задръж малко, сапьор… какво сме…
— Това е Четиринадесета, задръстен тъпако!
Забързаха.
— Следващия път, като видя Котильон, ще го удуша със собственото му въже — изсъска Бързия Бен.
На шест левги на север бял като кост дракон със зловещо червени очи се носеше в утринното небе. Скърцаха криле, изпъваха се мускули, вятърът свистеше в люспи и оголени зъби, големи колкото мечове.
Връщаше се, след толкова време, в град Ледерас.
Ханан Мосаг беше предупреден. Сакатия бог беше предупреден. И все пак нито един от двамата не се беше домогнал до Силхас Руин. Не, вместо това бяха заговорничили със Сукул Анкаду и Шелтата Лор, а вероятно и със самата Менандори. За да се изпречат на пътя му, да се противопоставят на него и на онова, което трябваше да направи.
Нещо повече, Ледерийската империя ги беше гонила прекомерно дълго, а от снизхождение Силхас Руин беше пренебрегнал обидата. Заради Аквитора и другите.
Вече не пренебрегваше нищо.
Империя, град, народ, Цеда на Тайст Едур и един луд император.
Братът на Аномандър Рейк и Андарист, обречен завинаги да бъде най-хладнокръвният от тримата, най-жестокият, Силхас Руин летеше — бял левиатан с убийство в сърцето.
Бял като кост, с очи, червени като смърт.
Рулад Сенгар залитна назад, повлякъл меча си. Пот се лееше от него, косата му висеше чорлава и мокра. Удрял беше непрестанно — и нито веднъж не успя да разкъса защитната мрежа на каменния меч на своя противник.
Смълчана като всички, Сеймар Дев продължаваше да гледа, зачудена как ще свърши всичко това, зачудена как изобщо би могло да свърши. Докато Карса отказваше контраатака…
И тогава тоблакаят вдигна меча си и пристъпи напред.
Право към императора.
„Толкова лесно значи.“
Кремъчният меч посече, бавно и тромаво, но с такава сила, че едната ръка на Рулад изпусна дръжката и желязното острие се люшна навън… а след това, изведнъж, прокълнатият меч сякаш придоби своя собствена воля, върхът му се стрелна напред със сила, която повлече императора след себе си.
И острието затъна в лявото бедро на Карса, през кожата, мускула, за малко пропусна костта, след това се показа навън. Тоблакаят се извъртя и с изумителна плавност замахна надолу — и отсече дясната ръка на Рулад от рамото.
И докато ръката, все още стиснала оръжието, вече спряно — заклещено в крака на Карса се отделяше от тялото на Рулад, тоблакаят замахна с плоското на оръжието, удари Рулад по главата и го просна на пясъка.
И Сеймар Дев се усети, че държи ножа, с оголено острие, и когато Карса се обърна към нея, тя вече врязваше дълбоко в китката си и съскаше древните слова на освобождаване… пускаше на воля пленените духове, пустинните божества и всички онези, които бяха обвързани към стария нож…
Духовете и призраците на убитите се изсипаха, освободени от силата на кръвта й, понесоха се надолу над редовете пейки, надолу към пясъчната арена.
Втурнаха се право към Карса, изсипаха се около него и го погълнаха — вихрен хаос… заслепяващ миг на изригнали пламъци…
… и Карса Орлонг, с меча на императора и ръката, която все още го държеше, изчезна.
Проснат върху пясъците на арената, Рулад Сенгар лееше пурпур от посеченото си рамо.
И никой не помръдна.
Да обитава в желязно оръжие се беше оказало за призрака на Цеда Куру Кан изключително интересен опит. След неизмеримо количество време на проучване — усещаше всички останали затворени вътре същности — той бе измислил начин да се измъква когато пожелае. Но любопитството го бе задържало, както и усилващото се подозрение, че всички обитават в това мрачно място заради някаква скрита цел. И изчакват.
Предчувствие, дори нетърпение. И всъщност много повече кръвожадност, отколкото Куру Кан можеше да понесе.
Обмислял бе да поведе кампания за налагане на господство, да надвие всички останали духове и да ги обвърже към своята воля. Но много добре разбираше, че един водач не може да е в неведение, а да ги принуждаваш да ти разкрият тайна винаги е рискована работа.
Вместо това беше чакал, търпелив, какъвто му беше нравът, жив или мъртъв.
Внезапен шок от бликналия вкус на кръвта в устата му, безумен екстаз от този вкус. Горчиво осъзнаване — почти изтръпващо, — щом откри в себе си тази зверска слабост — и когато дойде призоваването на речта на Първата империя, Куру Кан се усети, че се извисява като демон, за да изреве своята власт над всички други, и след това се понесе напред от желязното острие, отново в живия свят, повел гибелната си орда.