Към онзи, който стоеше прав. Към Теломен Тартено Тоблакай.
И към меча, пронизал крака му.
И Куру Кан разбра какво трябва да се направи. Разбра, че трябва да се изкове път, и разбра, уви, жертвата, която трябваше да се направи.
Обкръжиха воина тоблакай. Пресегнаха се към прокълнатия меч и се вкопчиха в него. Запиха с яростна жажда кръвта, стичаща се по крака на тоблакая, и го принудиха да се олюлее, и с Куру Кан най-отпред, духовете разтвориха порта.
Портал.
Хаос зарева във всички посоки, устремен да ги унищожи, и духовете започнаха да отдават своя призрачен живот, да се принасят в жертва на хищния глад, който връхлиташе срещу тях. И докато правеха това, изтласкваха тоблакая напред, изковаваха пътя му, тласкаха го да тръгне по него.
Други духове се пробудиха, навсякъде около воина — убитите от самия тоблакай, а те бяха легион.
Смъртта ревеше. Натискът на хаоса напираше, разкъсваше духове на късчета — въпреки цялата своя чет, въпреки цялата своя мощ те забавяха, не можеха да преминат — да извлекат повече сила от тоблакая означаваше да го убият. Бяха се провалили.
В един разчистен кръг сред едно старо гробище на Тартенал един грохнал шаман, седнал кръстато в центъра, се пробуди, очите му примигаха и се отвориха. Озърна се и видя Ублала Пунг, застанал точно извън ръба.
— Сега, момко — промълви той.
Разплакан, младият тартенал затича напред, с нож в ръка — беше ножът на самия Арбат, желязото бе почерняло от старост, глифовете по острието бяха така изтъркани, че бяха станали почти невидими.
Арбат кимна, щом Ублала Пунг стигна до него и заби оръжието дълбоко в гърдите му. Не откъм страната на сърцето, на Старата гърбица му трябваше време, докато умре, да изкърви силата си, да захрани множеството призраци, които вече се надигаха от гробовете.
— Бягай оттук! — извика Арбат, докато падаше на една страна: от устата му се заизлива кръв. — Бягай навън!
Ублала Пунг изрева като малко дете и побягна.
Призраците се сбираха, чистокръвни и със смесена кръв, погребани през столетия и столетия, разбудени след толкова дълго.
И Арбат Старата Гърбица им показа новия им бог. А след това им показа, със силата на своята кръв, пътя напред.
Куру Кан се усети, че го надига прилив, изхвърлен беше напред като от огромна вълна и изведнъж навсякъде около него имаше духове, цяла армия.
Теломен Тартено Тоблакай.
Тартенал…
Понесоха се напред, хаосът бе изтласкан, присви се, после атакува отново.
Стотици изчезнаха.
Хиляди заридаха в смъртна агония.
Куру Кан се озова близо до воина тоблакай, точно пред залитащата фигура, и се пресегна назад, сякаш за да сграбчи тоблакая за гърлото. Стегна с ръка и задърпа.
Вода, разбиващ се в скали прибой, коралов пясък, местещ се подивял под нозете. Ослепителен зной от бушуващо слънце.
Залитане към брега… и да, дотук можеше да стигне Куру Кан.
До брега.
Пусна воина, видя го как залитна на островния плаж, как повлече пронизания си с меча крак…
Морето се пресегна и с рязко, грохотно всмукване сграбчи Куру Кан.
Вода навсякъде, кипнала, дърпаща го към все по-дълбоко и по-тъмно.
Бяха свършили.
Бяха свършени.
А морето, приятели, не сънува за вас.
Император Рулад Сенгар лежеше мъртъв на арената. Кръвта му бе изтекла и плътта му беше бяла като речна глина и също толкова студена. Пясък запрашваше потните монети и всичката кръв, която се бе изляла от него, ставаше черна.
Зрителите чакаха.
Чакаха Императорът на хилядата смърти да се вдигне отново.
Слънцето се вдигаше все по-високо, звуците от битката из града се приближаваха.
И ако някой бе погледнал, щеше да види една точка над хоризонта на север. Която ставаше все по-голяма.
На една улица недалече от Вечния домицил Фидлър поведе отделението си на покрива на някаква изтърбушена обществена сграда. Прашинки пепел се вихреха в сгорещения утринен въздух и целият град, докъдето можеха да видят, беше забулен от прах и пушеци.
Бяха изгубили Геслер и отделението му още от засадата при гарнизона, но Фидлър не беше особено притеснен. Цялата съпротива беше объркана. Прибяга снишен до ръба на покрива към Вечния домицил, огледа напред и долу по улицата.
Виждаше се порта, затворена, но без стражи. „Адски странно. Къде ли са всички?“
Върна се при чакащите го в центъра на плоския покрив войници.
— Добре — заговори им, като остави арбалета и заотваря мешката си. — Има една порта, която мога да гръмна с проклетия оттук. После слизаме долу, право през нея и вътре, бързо и зло. Избиваме всички по пътя, ясно? — Внимателно зареди арбалета, след това продължи указанията си: — Тар поема ариергарда при прекосяването на улицата. Ботъл, дръж всичко, което имаш подръка…