— Адюнкта, какво повтарят те?
— Име — отвърна Тавори. — Е, по-скоро две имена. Едното е „Спасителя“. Другото…
— Другото… какво?
Тавори й хвърли бърз поглед и сви устни.
— Император.
Император?
— Но аз мислех, че…
— Нов император, капитане.
„О, и ние нямаме какво да кажем за това?“
Пред тях имаше стена от граждани, блокирала всякаква надежда за преминаване. И през тази стена се движеше малка група, пробиваше си път към най-предните редици.
Адюнктата вдигна ръка и колоната спря.
Групата се появи: неимоверно дебела жена най-отпред, следвана от съсухрен дребен мъж, който като че ли носеше плъхове в джобовете на наметалото си, а след тях двама мъже, май братя. И двамата слаби, единият в униформа на офицер, другият — загърнат в дрипаво, оцапано с кръв одеяло.
Тавори слезе от коня и махна с ръка на Лостара да направи същото.
Тръгнаха към групата. Дебелата жена пристъпи встрани и с изненадващо елегантно махване с пълната си ръка каза:
— Командир, представям ви Брис Бедикт, бивш поборник на крал Езгара Дисканар — преди завоеванието на Едур, — а сега провъзгласен за Спасителя. И неговия брат Техол Бедикт, финансов гений, освободител на потиснатите, при това не чак толкова лош в леглото, който в този момент бива провъзгласен за новия император на Ледер от своите възлюбени поданици.
Адюнктата, изглежда, се затрудни с отговора.
Лостара зяпна този Техол Бедикт — въпреки че, честно казано, очите й по-скоро искаха да се позадържат на Брис — и се намръщи на отвратителното одеяло, увито около него. Финансов гений?
Този път Брис Бедикт пристъпи напред и също като грамадната жена заговори на търговската реч:
— Бихме желали да ви придружим до Вечния домицил, командир, където, вярвам, ще намерим един император без империя, който ще трябва да бъде свален. — Поколеба се и добави: — Приемам, че идвате като освободители. И съответно нямате никакво желание да се задържите дълго и да прекалите с гостоприемството ни.
— С това искате да намекнете, че не разполагам с достатъчно сили, за да наложа трайна окупация — каза адюнктата. — В течение ли сте, Брис Бедикт, че източните ви граници са нападнати? И че армия от съюзници в момента нахлува в империята ви?
— Като завоеватели ли идвате тогава? — попита Брис Бедикт.
Адюнктата въздъхна, после развърза и смъкна шлема си. Измъкна ръката си от ръкавицата, прокара я през късата си, мокра от пот коса и каза:
— Гуглата да не дава. Отворете ни тогава път през тези хора, Брис Бедикт. — Замълча, хвърли поглед на Техол Бедикт и се намръщи. — Доста свенлив сте за император.
Техол отхвърли твърдението й със сияйна усмивка и тя го преобрази, и изведнъж Лостара забрави всичко за войнствения му на вид брат.
„Духове на пясъците, тези очи…“
— Искрено се извинявам, командир. Признавам, че бях донякъде стъписан.
Адюнктата кимна замислено.
— От това публично провъзгласяване, предполагам…
— Не, не това. Тя каза, че не съм бил чак толкова лош в леглото. Което според мен си е жива похвала в сравнение с „не чак толкова добър“…
— О, Техол — каза дебелата жена, — просто реших да те похваля.
— Похвала ли, Ръкет? Ти не знаеш значението на тази дума! Обаче само като те погледна и ми е трудно да не… Знаеш какво имам предвид.
— Не знам.
— Все едно! — Техол плесна с ръце. — Получихме си фойерверките, хайде сега да започваме парада!
Сирин Канар тичаше по коридора, далече от боевете. Проклетите чужденци бяха във Вечния домицил и избиваха наред — никакви призиви за капитулация, никакви заповеди да хвърлят оръжия. Само онези смъртоносни метални стрели, сечащите къси мечове и опустошителните взривове. Съгвардейците му загиваха на купища, кръвта им се плискаше по девствено чистите доскоро стени.
Сирин се беше заклел да не го сполети тази съдба.
Нямаше да убият канцлера. Той щеше да им потрябва, а освен това беше старец. Явно невъоръжен, мирен човек. Цивилизован. А гвардеецът, когото щяха да заварят да стои до него, какво пък, той не носеше нищо освен нож на колана си. Никакъв меч, никакъв щит, никакъв шлем или броня дори.
„Мога да остана жив там, точно до канцлера.“
„Но къде е той?“
Тронната зала беше празна.
„Императорът е на арената. Лудият глупак все още си играе на своите безсмислени жалки двубои.“ И канцлерът щеше да е там, последен ироничен свидетел на глупостта на Тайст Едур. „Последният Тайст Едур в града. Да.“
Забърза напред.
Ден на лудост — щеше ли изобщо да свърши?
Канцлер Трайбан Гнол отстъпи назад. Осъзнаването изведнъж го порази със силата на удар с ковашки чук. „Рулад Сенгар няма да се върне. Императорът на хилядата смърти… е умрял в последната си смърт.“