Бранителите К’Чаин Че’Малле на Червената маска не се виждаха никъде, ала това си беше в реда на нещата. Огромните влечуги притежаваха изумителен апетит. По това време на годината дивите бедерини, презимували в клисурите из горите — бяха по-едри от тези на юг, — излизаха от укритията си, за да се чифтосват. Грамади от плът, колкото два ледерийски вола, дивите бикове бяха свирепи и войнствени и бяха готови да нападнат всичко, което се приближи прекалено, освен женска от собствената им порода. Саг’Чурок, мъжкият ловец К’елл, посрещаше с радост гръмовните им щурмове — Червената маска беше виждал задоволството му, изразено в гъвкавото шибване с опашката, както бе застанал на пътя на биковете с високо вдигнатите железни остриета. Колкото и бързи да бяха бедерините, К’Чаин Че’Малле беше по-бърз. И всеки път, щом убиеше някой, оставяше трупа на Гунт Мач, докато тя се наяде до насита.
Червената маска язди през целия ден бавно, за да не изморява коня. Вече по залез, когато слънцето се спускаше към хоризонта и подпалваше далечните буреносни облаци, пред погледа му се открои оулският стан, разположен на сърповиден остров между две пресъхнали и изронени речни корита. Стадата бяха струпани по бреговете отстрани, над кожените юрти се стелеше дим.
Никакви външни патрули. Никакви постове. И твърде голям стан за толкова малки стада.
На ръба на стръмния бряг Червената маска дръпна юздите. Загледа се и се заслуша. Чу гласове, извисяваха се в ритуален траур. Малко деца се виждаха да се движат между юртите.
След известно време — той седеше неподвижен на високото ледерийско седло — някой го видя. Внезапни викове, суматоха сред усилващите се сенки, после неколцина воини затичаха към него.
Изскочиха и пастирски кучета и дрей, затичаха редом с приближаващите се воини.
Оулските воини бяха млади, видя той, щом се приближиха. Само на година или две след смъртните им нощи. Нито един с опит нямаше между тях. Къде бяха стареите? Шаманите?
Всички се вторачиха в Червената маска. Нито един воин, изглежда, не намери достатъчно кураж, за да се доближи.
Кучетата не изглеждаха толкова уплашени от появата на един самотен воин. Заръмжаха, настръхнаха, запристъпваха в полукръг към него. После, уловили неочаквана миризма, изведнъж се присвиха и заотстъпваха с подвити опашки и тънко скимтене.
Най-сетне един млад воин направи крачка напред и каза:
— Не е възможно да си ти.
Червената маска въздъхна.
— Къде е бойният ви главатар?
Младежът изду гърди и изпъчи рамене.
— Аз съм бойният главатар на този клан. Масарч, син на Найруд.
— Кога беше смъртната ти нощ?
— Това са стари обичаи — отвърна Масарч и почти се озъби. — Отказахме се от тия глупости.
Зад бойния главатар проговори друг:
— Старите обичаи ни провалиха! Отхвърлихме ги!
— Свали маската — каза Масарч. — С нея искаш да ни измамиш. Яздиш ледерийски кон. Ти си от шпионите на Фактора.
Червената маска не отвърна веднага. Погледът му се плъзна покрай бойния главатар и свитата му и отново се спря на лагера долу. От отсамния край се сбираше тълпа и наблюдаваше. Той изчака десетина удара на сърцето и заговори:
— Не сте поставили постове. Ледерийски отряд може да се спусне от този бряг и да ви удари, а вие няма да сте подготвени. Жените ви ридаят скръбно, звук, който може да се чуе на левги в тихи нощи като тази. Хората ви гладуват, бойни главатарю, но палят излишно много огньове, достатъчно, за да вдигнат над вас облак дим, който няма да се разнесе и отразява светлината отдолу. Клали сте новородените си родара и мириди, вместо да колите остарелите мъжки и женските, които вече не могат да раждат. Явно нямате шамани, защото ако имахте, щяха да те заровят в земята и да ти наложат смъртната нощ, за да можеш да се вдигнеш отново, наново роден и с надежда, че си надарен с нова мъдрост — мъдрост, каквато явно ти липсва.
Масарч не отвърна нищо. Май най-сетне беше видял оръжията на Червената маска.
— Ти си той — прошепна младежът. — Върнал си се в Оул’дана.
— Кой клан е това?
— Червена маско — отвърна бойният главатар и посочи зад себе си. — Този клан е… твоят.
И понеже конният воин не каза нищо, добави:
— Ние… ние сме всичко, което остана. Няма вече шамани, Червена маско. Нито вещици. — Махна с широк жест към стадата от двете страни на долината. — Тези животни, които виждаш… те са единственото, което остана. — Поколеба се, после отново изправи рамене. — Червена маско, върнал си се… за нищо. Не говориш и това ми подсказва, че разбираш истината. Велики воине, твърде много си закъснял.