— Ганетоките се придържат към старите обичаи, бойни главатарю. Ще има ритуали. Дни и дни наред, преди да се образува кръгът…
— Масарч, ние трябва да тръгнем на война срещу ледериите. Всеки воин от оул…
— Бойни главатарю! Те няма да те последват! Дори Хадралт успя да поведе едва една трета от тях, и то със заплащане с родара и мириди, което смали собствеността му наполовина! — Масарч махна към оределите стада по хълмовете. — Ние… нищо не ни е останало! Не можеш да купиш копията и на сто воини!
— Кой държи най-големите стада, Масарч?
— Самите ганетоки…
— Не. Питам отново: кой държи най-големите стада?
Младежът се намръщи още повече.
— Ледериите.
— Ще пратя трима воини да придружат последните от Ренфаяр до ганетоките. Избери двама от другарите си да ни придружат. — Сивото куче стана. Червената маска хвана юздите на коня си и го поведе надолу към стана. Псето пое по петите му, малко отляво. — Ще тръгнем на запад, Масарч, и ще си намерим стада.
— Срещу ледериите? Бойни главатарю, не се ли изсмя сам преди малко на идеята седем воини да поведат война срещу тях? А сега казваш…
— Войната е за по-късно — отвърна Червената маска. — Както казваш, трябват ни стада. За да купим службата на войниците. — Спря и погледна крачещия след него младеж. — Откъде взеха ледериите животните си?
— От оул! От нас!
— Да. Откраднали са ги. Значи трябва да си ги откраднем обратно.
— Само четирима ли, бойни главатарю?
— И едно псе, и моите бранители.
— Какви бранители?
Червената маска тръгна отново.
— Липсва ти почитание, Масарч. Мисля, че днес ще трябва да получиш своята смъртна нощ.
— Старите обичаи са безполезни! Няма!
Юмрукът на Червената маска бе като мъгла — не беше ясно дали в сумрака Масарч изобщо го видя; порази младия мъж в челюстта и той рухна в несвяст. Червената маска се наведе, сграбчи го за кожения елек и го повлече към стана.
Когато се събудеше, щеше да се намери в ковчег, под половин разтег пръст и камъни. Без обичайните традиционни и грижливо обмислени ритуали, уви, които трябваше да подготвят избрания за погребването. Разбира се, разпуснатият нрав на Масарч издаваше ужасна липса на почитание, достатъчна, за да премахне милостивия дар, заради който всъщност бяха всички тези ритуали.
Тежки уроци, несъмнено. Но превръщането на младока в мъж зависеше от точно такива уроци.
Червената маска подозираше, че ще му се наложи да напердаши и другите, за да ги научи на подчинение, а това означаваше, че предстои дълга нощ.
„За всички нас.“
Стариците в лагера щяха да са доволни от врявата. По за предпочитане беше пред скръбния нощен рев все пак.
Последният кръг от погребания град се оказа най-интересният, ако питаха Удинаас. До гуша му бе дошло от проклетите нападки, които сякаш бяха заразили тази жалка група бегълци, сприхавост, която като че ли се влошаваше, особено от страна на Феар Сенгар. Бившият роб знаеше, че Тайст Едур иска да го убие, а колкото до подробностите, обкръжаващи изоставянето на Рулад — които даваха ясно да се разбере, че Удинаас не бе имал никакъв избор по въпроса, че се беше оказал жертва точно толкова, колкото и самият брат на Феар — виж, от тях Феар не се интересуваше. Смекчаващите обстоятелства не променяха неговата непримиримост, суровото му чувство за праведно и грешно. Чувство, което, изглежда, не стигаше до собствените му действия — в края на краищата Феар бе този, който съзнателно се беше отдръпнал от Рулад.
Удинаас, след като беше дошъл в съзнание, трябваше да се е върнал при императора.
„За да направя какво? За да претърпя ужасна смърт от ръцете на Рулад? Да, ние двамата бяхме почти приятели — дотолкова, доколкото е възможно приятелство между роб и господар, а от това господарят винаги се чувства по-щедър и добродетелен от роба, — но аз не поисках да съм там, редом до безумеца, да се мъча да го преведа по тесния мост на здравомислието, след като единственото, което Рулад искаше на всяка стъпка, бе да скочи от него с главата надолу.“ Не, направил го беше с това, с което разполагаше, и като прояви онази трошица съчувствие, беше направил повече за Рулад, отколкото който и да е от рода Сенгар — братя, майка и баща. Всъщност повече, отколкото който и да е Тайст Едур. „Чудно ли е изобщо, че никой от вас не познава щастието, Феар Сенгар? Всички вие сте изкривени клони на едно и също болно дърво.“
Нямаше смисъл да изтъква това, разбира се. Единствено Серен Педак може би щеше да го разбере, можеше дори да се съгласи с всичко, което имаше да им каже Удинаас, но тя не държеше особено наистина да е част от тази група. Вкопчила се беше в ролята на Аквитор, откривателя на пътеки, четеца на ревниво пазените в главата й карти. Обичаше да няма избор. Още по-добре: обичаше да не й се налага да проявява загриженост.