Странна жена беше Аквиторът. Закоравяла самотничка. Без приятели. „И все пак носи едурски меч. Меча на Трул Сенгар. Според Кетъл той й го дал в ръцете. Дали е разбрала значението на този жест? Трябва да го е разбрала.“ След това Трул Сенгар се беше върнал при Рулад. Може би единственият брат, който наистина го обичаше… къде ли беше сега? „Мъртъв може би.“
Свеж, нощно прохладен полъх обля широката рампа, застена във входните врати, разположени на всеки десетина крачки от двете страни. Наближаваха повърхността, някъде в седловинния проход — но от коя страна на укреплението и неговия гарнизон? Окажеха ли се на погрешната страна, мечовете на Силхас Руин щяха да запеят силно и дълго. Мъртъвци се трупаха по пътя на това крачещо белокожо червенооко чудовище. Няколкото пъти, когато преследвачите догониха бягащите, платиха с живота си, но продължаваха да идват, и това беше нелепо.
„Почти толкова нелепо, колкото и този мозаичен под.“ Образи на воини-гущери, вкопчени в битка, дългоопашати срещу късоопашати, и повечето от загиващите бяха дългоопашати, доколкото можеше да прецени. Тайнствената касапница под краката им продължаваше и в околните помещения, всяко от които, изглежда, бе посветено на героичната смърт на някой поборник — Омърсените К’елл, На’Рук, А’дат и Матрони, казваше Силхас Руин и обгърнат от чародейна светлина, оглеждаше всяка от страничните камери с бегъл и повърхностен, в най-добрия случай, интерес. Тъй или иначе, Удинаас можеше да разгадае достатъчно в многоцветните сцени, за да разпознае кампания на взаимно унищожение, при която на всяка късоопашата победа се отвръщаше с магически огън на някоя Матрона. Победителите никога не печелеха, защото губещите отказваха да загубят. Безумна война.
Серен Педак — водеше на десет крачки напред — изведнъж спря, приведе се и вдигна ръка. Завихрилият се въздух бе наситен с миризмата на глина и дървесна прах. Устието на тунела беше тясно, обрасло със зеленина и почти блокирано от ръбести късове базалт от някогашна сводеста порта. Нататък цареше тъмнина.
Серен Педак им махна да отидат при нея и прошепна:
— Аз ще разузная напред. Забелязахте ли, че в последната отсечка нямаше прилепи? Подът беше чист.
— Има звуци, недоловими за човешкия слух — каза Силхас Руин. — Въздушният поток минава през отдушници и тръби зад стените, произвежда звук, който смущава прилепите, насекомите, гризачите и така нататък. Късоопашатите са били вещи в такива неща.
— Не е магия значи? — попита Серен Педак. — Никакви прегради или проклятия ли няма тук?
— Не.
Удинаас се почеса по бузата. Брадата му беше мръсна и в сплъстените косми пълзяха гадинки.
— Просто вижте дали сме от подходящата страна на проклетото укрепление, Аквитор.
— Исках да съм сигурна, че няма да се спъна в някоя древна преграда като стъпя навън, Длъжнико. Нещо, за което намекват всички тези натрошени канари. Освен ако не искаш сам да изтичаш навън.
— Че защо? — попита Удинаас. — Руин ви даде отговора, Серен Педак. Какво чакате?
— Може би чака да млъкнеш — подхвърли Феар Сенгар. — Предполагам, че всички ще трябва да чакаме вечно в това отношение.
— Тормозенето ти, Феар Сенгар, ми носи единственото удоволствие в живота.
— Тъжно признание, наистина — измърмори Серен Педак, след което пристъпи предпазливо напред, прехвърли се през нападалите камънаци и изчезна в мрака.
Удинаас смъкна торбата си и седна на осеяния с камъни под. Навените сухи листа изхрущяха под него. Облегна гръб на една килнала се плоча и изпружи крака.
Феар отиде напред и се сви до изхода на пещерата.
Кетъл се свря в една малка странична камера, тананикаше си тихо.
Силхас Руин остана прав, загледан в Удинаас.
— Любопитен съм — отрони той след малко. — Какво ти дава смисъл на живота, ледериецо?
— Колко странно. Тъкмо си мислех същото за тебе, Тайст Андий.
— Нима?
— Защо бих те лъгал?
— А защо не би?
— Добре — отстъпи Удинаас. — Има логика.
— Значи няма да ми отговориш на въпроса.
— Първо ти.
— Аз не крия какво ме тласка.
— Отмъщение? Добре, предполагам, че е чудесно като мотивация — поне за известно време, и може би теб всъщност те интересува само това „известно време“. Но нека да бъдем честни, Силхас Руин: като единствен смисъл за съществуване отмъщението е дребнава, жалка кауза.