— Такова нещо не съществуваше по мое време. Магията на К’риснан, колкото и да е прогнила от хаос, ми се струва напълно познаваема. Изобщо не съм чувал за тази Мокра.
— Корлос, магът на Лоста и наемниците от Пурпурната гвардия, можеше да бърка в човешките умове. Да ги изпълва с лъжливи ужасии. — Тя сви рамене. — Казваше, че магията на Крепостите и Древните лабиринти била изтласкана почти навсякъде.
— Чудех се на привидната слабост на Куралд Емурлан в тази земя. Аквитор, не мога да постигна онова, за което питаш. Макар че наистина смятам да усмиря всички в укреплението. И да взема няколко коня.
— И Тайст Едур ще си имат роби — добави Феар.
— Това изобщо не ме интересува — отвърна Тайст Андий, мина покрай Серен и излезе от пещерата.
Удинаас се изсмя тихо.
— Руин Червения закрачи по земята. Трябва да се вслушаме в тази приказка за праведна мъст, свършила ужасно зле. Е, Феар Сенгар, твоето епично дирене се завърта накриво — какво ще разказваш на внуците си сега?
Воинът едур не отвърна нищо.
Серен Педак се поколеба. Чуваше отдалечаващия се Силхас Руин — стъпките му, пукането на сухите листа — после всичко стихна. Можеше да изтича навън и да го догони. Да се опита да го разубеди. Но не помръдна. Единственият звук, изпълващ гората, вече бе само шумоленето от щъкането на люспестите мишки, хиляди и хиляди като че ли, всички понесени в същата посока като Тайст Андий. Пот изби като лед по кожата й. „Виж ни само. Замръзнали сме като зайци.“
„И все пак, какво мога да направя! Нищо. Освен това не е моя работа, нали? Аз съм само почетен водач. Нито един от тези тук не поддържа кауза, която да е важна за мен. Имат велики амбиции — да си ги имат. Помолиха ме да ги изведа — нищо повече.“
„Това е войната на Силхас Руин. И на Феар Сенгар.“
Погледна през рамо към Удинаас и видя, че я наблюдава, с блеснали в тъмното очи, сякаш съвсем точно улавяше мислите й, мръсните им пътечки, които до една се сливаха в това единствено жалко заключение. „Не е моя работа. Блудния да те вземе, Длъжнико.“
Изнурен и изтощен, К’риснан Вентрала вдигна мършавата си, заприличала на корен ръка и изтри потта от челото си. Около него примигваха свещи, отчаян призив към Сестрата Сянка, но кръгът от мрак в малката стая като че ли се стягаше от всички страни, неумолим като прилив.
Събудил се беше преди половин камбана, с разтуптяно сърце и дъх, който излизаше на пресекулки. Гората на север от форта кипеше от ортени, обитаващите скалите люспести същества, уникални за този планински проход — от пристигането си тук беше видял пет-шест от тях, донесени от гривестите котки, които гледаха тукашните ледерии. Котките бяха достатъчно благоразумни, за да не ядат ортените с убийствената им отрова, но нямаха нищо против да си играят с тях, докато не умрат. Ортените избягваха гората и меката земя. Живееха сред скалите. Ала сега гъмжаха из леса и К’риснан осезаемо долавяше нещо у тях, възбуда, която имаше вкус на кръвожадност.
Редно ли беше да седи тук в стаята си, изпаднал в ужас от същества, които можеше да смачка с петата си? Трябваше да овладее тази неуместна и нелепа паника… Вслуша се. Нищо не чу от предните постове на форта. Никакъв сигнал за тревога не прозвуча.
Но проклетите ортени се стелеха на килим в подножието на леса горе на прохода, трупаха се в неизброима чет и страховитият им люспест порой се изливаше надолу, и паниката на Вентрала се усили още повече, заплашваше да изригне от гърлото му във врясъци.
Някакъв вид миграция веднъж на десет години може би? Веднъж на столетие дори? Безформен глад. Само това и нищо повече. Тварите щяха да се трупат по стените, да покипят известно време и да напуснат преди разсъмване. Или щяха да се излеят покрай форта, за да скочат от многобройните издатини и зъбери от двете страни на подстъпа. Някои същества ги теглеше самоубийството — да, това беше…
Изведнъж жаждата за кръв избуя. Главата на К’риснан рязко отскочи назад, все едно го зашлевиха. Прониза го студ. Заломоти нещо несвързано още докато разбуждаше чародейството в себе си. Тялото му потръпна от някаква хаотична сила, която разцъфна като отрова в мускулите и в костите му. Сестра Сянка нямаше нищо общо със забушувалата магия през него, съвсем нищо, но той нямаше време да мисли за такива неща.
А след това — от стената се разнасяха викове — К’риснан Вентрала усети друго присъствие в гората, средоточие на цялата неизвестна кръвожадност, присъствие… и идваше бързо.
Виковете събудиха Атри-Преда Хайенар. Беше тревога — от стената срещу пътеката нагоре. Което беше съвсем нелепо, помисли тя, докато навличаше униформата си. Но пък и цялото това проклето назначение беше нелепо. Преследвай, бяха й казали, но избягвай сблъсъка. А сега един от онези отвратителни К’риснан беше дошъл, с ескорт от двадесет и пет воини меруди. Какво пък, ако тук назряваше някаква истинска беда, щеше да ги остави да се справят с нея.