Погледът му се спря на един такъв войник, жена, близо до самото било. Убита с магия. Бронята й се беше сляла с раздраната плът, но… по нея имаше някакви знаци.
Той слезе от коня. Заизкачва се по склона, покрай разпръснатите тела, мокасините му се хлъзгаха в разкаляната от кръв земя. Наведе се над жената.
На черния бронзов нагръдник имаше рисунка. Две вълчи глави. Едната беше с бяла козина и едноока, другата — сребриста, на черни петна. Военен знак, какъвто не беше виждал.
Странници, несъмнено.
Чужденци. Тук, в любимата му земя.
Мъжът се намръщи зад маската. „Отишли са си. Отдавна. Аз ли сега съм странникът?“
Тежък барабанен тътен отекна и разтърси земята под нозете му. Той се изправи. Спътниците му се връщаха.
Никакво възмездие значи.
Какво пък, все още имаше време.
Скръбният вълчи вой го бе пробудил тази заран, зовът им пръв го беше привлякъл тук, до това място, сякаш зверовете търсеха свидетел, сякаш наистина го бяха призовали. Зовът им го беше привлякъл насам, но така и не зърна зверовете, дори отдалече.
Вълците обаче се бяха хранили и тази сутрин. Извличали бяха трупове от грамадата.
Стъпките му се забавиха надолу по склона. Най-сетне той спря и отново заоглежда мъртвите войници.
„Вълците са яли. Но не както го правят вълци… не като… като това.“
Разпрани гърди, щръкнали ребра… бяха яли сърца. Нищо друго. Само сърцата.
Барабанният тътен се усили, по-близък; птичи нокти засъскаха сред тревите.
Гарваните горе заграчиха, разлетяха се във всички посоки.
Първа книга
Императорът в злато
1.
Две сили, някога в жестоко противоречие, сега се оказаха фактически любовници, въпреки че никоя не можеше да реши коя от двете първа си е разтворила краката.
Простите факти са следните: първоначалната йерархична структура на племената Тайст Едур се оказа добре пригодена за ледерийската система на власт чрез богатство.
Едур се превърнаха в короната, наложиха се с лекота над подулата се от лакомия Ледер, но нима една корона притежава воля? Нима се огъва носителят й под нейното бреме?
След кратък размисъл друга една истина се оказва самоочевидна.
Колкото и здрава да изглеждаше тази спойка, под повърхността изникваше едно по-потайно и далеч по-гибелно сливане: на недостатъците, присъщи за всяка от двете системи, и тази сплав щеше да се окаже изключително взривоопасна.
— Откъде е това?
Танал Ятванар гледаше как Инвигилаторът бавно завърта странния предмет в месестите си длани. Камъчетата оникс на многобройните пръстени по късите му пръсти блещукаха под лъчите слънчева светлина, струящи през разтворения прозорец. Предметът, който въртеше Карос Инвиктад, представляваше заплетено кълбо от бронзови игли, чиито краища бяха извити на скоби и усукани една около друга в здрава клетка.
— Блуроуз според мен, сър — отвърна Танал. — От онези на Сонорбо. Средното времетраене за решаването й е три дни, макар че рекордът е малко под два…
— Кой? — попита намръщено Карос и го погледна над писалището си.
— Полукръвен тартенал, ако можете да го повярвате, сър. Тук, в Ледерас. Смятат го за кретен, но има вроден талант да решава главоблъсканици.
— И предизвикателството е да наместиш иглите в такава конфигурация, че изведнъж да се разсипят.
— Да, сър. Разпада се и става плоско. Доколкото чух, точният брой на завъртанията е…