— Къде ти е Найден? — попитах го аз и обходих с очи кошарата. Стройния пастир на стадото го нямаше.
— Найдена бог да го прости — поклати глава прегърбеният човек и очите му се напълниха с бистри старешки сълзи.
— Почина ли?
— Не е починал, ами аз го утрепах. Влезе дяволът под кожата ми, взе ми ума и дигнах ръка. Сега ми стана ясно кой от двама ни е бил звяр.
— Че как тъй?
— Как ли? Ще ти кажа. Нали онзи проклетник, магерът, ми беше набил в главата да се вардя от Найдена, защото можел да се превърне рано или късно пак на вълк. Улових зимъс, че си купих една пушка. Десет овце отидоха за нея. Дигнах се една сутрин да ида в манастира за предупки. Беше навалял един сняг — до гърди. Нарамих си пушката и едвам разбих пъртината. Когато влязох в магерницата и отърсих снега от калпака — на прага се показа лудият калугер.
— Ти да махнеш — викна ми — оня вълк от кошарата, защото нощес съм сънувал всичките ти овце издушени. Натъркаляни една до друга в кошарата, а снегът — окървавен!
Нищо не му рекох. Метнах на гръб торбата с хлябовете и си тръгнах. Къде постницата, гледам, насреща в снега се мотае Найден като пиян. Иде. Когато се наближихме — изтръпнах: муцуната, ушите му кървави и лапите му червени.
„Затрил ми е вълкът стадото! — мина една мисъл като светкавицата през ума ми. — Изял ми е душицата!“ Изтървах торбата. А Найден мяташе опашка и се мотаеше напреде ми окървавен. Тогава ми причерня пред очите, дигнах пушката си и — дан! дан! — с два куршума го повалих. Без да го погледна, търтих към кошарата. Стигнах тука, брате, И що да видя? Пред кошарата лежи един грамаден вълк като магаре, с прехапано гърло, а овцете — непокътнати. Към гората — кървави вълчи следи. Стана ми ясно: два вълка са нападнали кошарата и Найден ги е пресрещнал като опълченец. На единия прехапал гръкляна, а другият, наранен и преборен от Найдена, побягнал нагоре. Уморен от битката, моят Найден се спуснал да ме посрещне и да ми се похвали…
Сърцето ми се разкъса. Слязох при постницата, че го милвах, милвах… Сетне го нарамих на гръб и го донесох. Погребах го като човек горе над колибата. Пътечка съм утъпкал до гроба му… Щом падне първата слана, ще сляза в манастира и ще предам овцете. Да ги земат — защо ми са? Усещам, че тази зима дядо господ ще ми прибере душата. Много ми домъчня за синовете, за соколите ми, и за добрата ми стопанка. От кои години ме чакат в земята…
Старецът млъкна. Аз дълго гледах звездите и мислех за оная вихрушка, която е грабнала дядо Вълчана, дигнала го е към небето и го сгромолясала в планината.