— Гледай! — викна Джени.
Самолетът заходи и кацна, от гумите му излизаше дим, мощните двигатели ревяха с включен реверс, за да го спрат. Мерцедесът излетя веднага да го посрещне, новината се разнесе из терминала и оттам към загражданията и нататък по улиците, множеството изпадна в неистова радост и заскандира: „Аллах-ул акбар… Ага ухмад… Велик е Бог… Господарят се завърна…“
Измина сякаш цяла вечност, докато стълбичката пристигне и вратата се отвори, и старецът със строго лице, черен тюрбан и гъста брада слезе по стъпалата, подпомогнат от една от френските стюардеси. Той мина покрай събраната набързо почетна стража от няколко молли и иранския екипаж на „Еър Франс“, после най-добрите му помощници и нервните официални лица го обградиха и бързо го набутаха в колата, която пое към терминала. Там го посрещна полудялата тълпа ликуващи, викащи и обезумели гости — биеха се, за да се приближат до него, да го докоснат, журналисти от целия свят се блъскаха за най-доброто място, телевизионните камери и светкавиците стърчаха над главите им; всички крещяха, Зелените ленти се опитваха да го защитят от блъсканицата. Джени успя да го види само за момент — божествена статуя сред общото безумие, после тълпата го погълна.
Тя отпи от мартинито си. Очите й бяха приковани в радиото. Опитваше се да го накара да проработи, за да изтрие спомените от онзи ден и речта на Хомейни на гробището Бехешт-Захра, избрано, защото огромната част от избитите в Кървавия петък — той ги нарече мъченици — бяха погребани там.
Мъчеше се да заличи от паметта си картините предавани по-късно по телевизията — разяреното море от тела, обградило бавния кортеж от коли, докато той бавно минаваше покрай тях — всички предохранителни мерки бяха забравени: десетки, хиляди мъже, жени и младежи викаха и се биеха, блъскаха се, за да се приближат по-близо, катереха се от всички страна на шевролета, в който беше той и се мъчеха да го достигнат, да го докоснат… Аятолахът седеше на предната седалка привидно спокоен, от време на време вдигаше ръка, за да отвърне на хвалебствията. Хората пълзяха по капака и покрива на колата, плачеха и ревяха, призоваваха го, биеха се, за да изблъскат другите — шофьорът не можеше да вижда, от време на време спираше рязко, за да ги изтърси от колата, в други моменти ускоряваше сляпо… Мъчеше се да изтрие от паметта си младежа в груб кафяв костюм, който се беше покатерил на капака, но не успя да се хване добре и бавно се изтърколи и падна под колелата.
Имаше десетки като него. Накрая Зелените ленти успяха да си пробият път през навалицата и да се приближат до колата, извикаха хеликоптера и тя си спомни как хеликоптерът небрежно увисна над тълпата, която се разпръсна от перките — навсякъде тела, навсякъде ранени, после аятолахът тръгна заобиколен от Ислямската охрана, която му помогна да се качи в хеликоптера, вървеше със сериозно лице, невъзмутим… След това хеликоптерът се издигна в небесата сред нестихващото „Аллах-ууууул акбар… Ага ухмад…“
— Имам нужда от още едно. — Тя стана, скривайки потръпването си. — Да ти направя ли твоето, Дънкан?
— Благодаря, Джен.
Тя отиде в кухнята за лед.
— Чарли?
— Сам ще си налея, Джени.
Радиото изведнъж гръмна и тя спря.
„… Китай съобщава за сериозни сблъсъци по границата с Виетнам и осъжда тези нападения като доказателство за съветската хегемония. Във Фран…“
Сигналът отново изчезна, останаха само смущенията. След минута Петикин се обади:
— Пих едно в клуба на път за насам. Сред журналистите се носи слух, че Бахтияр подготвя публични изявления. Другият беше, че има тежки сражения в Мешхад — тълпата обесила началника на полицията и половин дузина от хората му.
— Ужасно — каза Дженевра от прага на кухнята. — Кой настройва тълпите, Чарли, кой ги настройва всъщност? Комунистите ли?
Петикин вдигна рамене.
— Никой не знае със сигурност, но комунистите от Туде сигурно им разбъркват умовете. И всички левичари, особено муджахидинът ал-Халк, който вярва в някакъв вид женитба между религиите на исляма и Маркс, финансирана от Съветите. Шахът, американското и повечето от западните правителства знаят, че са те и че Съветите усилено подпомагат и подстрекават на север от границата, с което, разбира се, се съгласява цялата иранска преса. Както и нашите ирански партньори, въпреки че от страх ще им паднат гащите — те не знаят накъде да се ориентират, опитват се да подкрепят и шаха, и Хомейни едновременно. Моля се на Бога всички да се усмирят. Иран е страхотно място и не възнамерявам да се махам оттук.