— Ами пресата?
— Чуждестранната преса е объркана. Някои американци са съгласни с шаха, що се отнася до това, кой е виновен. Други казват, че е само Хомейни, само на религиозна основа, и че се води от него и от моллите. Има и такива, които обвиняват левите федаини или ядрото на фундаменталисткото мюсюлманско братство — имаше даже и един екземпляр, който твърдеше, че всичко е работа на Ясер Арафат и ООП… — Той млъкна. Радиото проработи за момент, после отново запращя.
— Сигурно е от слънчевите изригвания.
— Майната им — изръмжа Макайвър. И той като Петикин беше бивш пилот от Кралските военновъздушни сили. Беше първият пилот, който дойде в С-Г, и сега, вече директор на иранските операции, същевременно беше и управляващ директор на „Иран Хеликоптърс Къмпани“ — смесено предприятие с петдесет процента чуждестранно участие и задължителните ирански партньори, на което С-Г даваше под наем хеликоптерите си. ИХК им осигуряваше договорите и уреждаше сделките си, държеше парите — и без нея нямаше да има иранска акция. Той се наведе напред, за да настрои радиото, после се отказа.
— Ще се оправи, Дънкан — каза Джени уверено. — Съгласна съм, че Калаган е идиот.
Той й се усмихна. Бяха женени от тридесет години.
— Не си лоша, Джен. Никак.
— Получаваш още едно уиски.
— Благодаря, но този път ми сипи и малко во… „… ворителят на Департамента по енергетика съобщи, че новото четиринадесет процентно покачване на цените в страните от ОПЕК ще струва на САЩ петдесет и един милиарда долара за внос на нефт през следващата година. Пак във Вашингтон президентът Картър обяви, че поради влошаването на обстановката в Иран е разпоредено придвижването на самолетоносач от Филипи…“
Гласът на говорителя беше заглушен от друга станция, после и двете заглъхнаха.
Чакаха мълчаливо, много напрегнати. Двамата мъже се спогледаха, опитвайки се да скрият тревогата си. Джени отиде до бутилката с уиски, която беше в бюфета. Там беше и късовълновият приемник, връзката на Макайвър с хеликоптерните им бази по цял Иран — ако условията позволяваха. Апартаментът беше голям и комфортен, с три спални и две всекидневни. От няколко месеца, откакто беше въведено военното положение, последвано от ескалация на уличното насилие, Петикин се бе преместил да живее при тях — сега беше ерген, разведен от една година — и това устрои всички.
Слаб вятър разклати прозорците. Джени погледна вън. Няколко светлини мъждукаха в къщите отсреща, нямаше никакви улични лампи. Покритите със сняг ниски покриви на големия град се простираха до безкрай. Почти цялото население на пет или шестмилионния град живееше в мизерия. Но този район в северната част на Техеран бе най-хубавият, тук живееха повечето чужденци и заможни иранци. Беше добре охраняван. Лошо ли е да живееш в най-хубавия квартал, ако можеш да си го позволиш? Този свят е много странно място, откъдето и да го погледнеш.
Тя си направи питието леко, с повече сода, и си го донесе.
— Ще има гражданска война. Няма начин да продължим тук.
— Ще се оправим, Картър няма да позво…
Внезапно светлините угаснаха, електрическата печка също.
— Мръсници — каза Джени. — Слава Богу, че имаме газова печка.
— Може би спирането на тока ще е кратко.
Макайвър и помогна да запали свещите, които вече бяха приготвени. Погледна към входната врата. До нея имаше петгалонова туба с бензин — горивото им при аварийни ситуации. Не му се нравеше да държат бензин в апартамента, на другите също, особено след като повечето вечери трябваше да използуват свещи. Но от седмици насам висенето по опашки на бензиностанциите продължаваше от пет до двадесет и четири часа, а дори и след това обслужващият иранец най-често ги отпращаше, понеже бяха чужденци. Много пъти им източваха бензина от резервоара — ключалките не помагаха. Те все пак бяха късметлии, защото имаха достъп до летищните доставки, но за обикновения човек, особено чужденец, опашките правеха живота отвратителен. Цената на черно на бензина беше най-малко 160 риала на литър — два долара за литър и осем за галон, стига да можеш да го намериш.
— Внимавай с неприкосновения запас — засмя се Дънкан.
— Мак, защо да не му драснем една клечка — предложи Петикин. — Да си спомним старите времена.