През прозореца се виждаше залязващото слънце. Летището бе оживено. Кацаше един самолет на „Алиталия“ и това му напомни за Петикин и Паула — все още не бе имал възможност да попита Чарли как вървят нещата между тях. В далечния край на пистата за товарните самолети неговите осем 212 изглеждаха съсипани, приличаха на скелети без роторите и валовете, механиците все още прибираха някои от тях. Къде, по дяволите, беше Касиги? Беше опитал няколко пъти да се свърже с него в хотела, но той бе излязъл и никой не знаеше къде е и кога ще се върне.
Вратата се отвори.
— Татко — каза Скот, — Линбар Струан се обажда по нашия телефон.
— Кажи му да върви на майната си… Не! — бързо отвърна Гавалан. — Просто му кажи, че все още съм навън, но си сигурен, че ще му се обадя в момента, в който се върна. — И добави цял поток китайски ругатни. Скот побърза да затвори. Телефонът отново иззвъня. — Гавалан.
— Андрю, обажда се Роджър Нюбъри, как си?
— Здравей, Роджър, какво ново? — Гавалан започна да се поти.
— Крайният срок все още е залез-слънце. Иранецът настоя да мине оттук и да ме вземе, така че съм в готовност. Ще отидем заедно да се срещнем с шейха на летището. Ще пристигнем няколко минути по-рано, после тримата ще идем в товарната зона да чакаме негова светлост.
— Ами приемът при японския посланик?
— Предполага се, че всички ще идем след инспекцията — един Господ знае какво ще стане тогава, но… е, не е наша работа да мислим. Съжалявам за всичко това, но ръцете ни са вързани. До скоро. Чао.
Гавалан му благодари, затвори телефона и избърса челото си.
Отново телефонът. Касиги? Той вдигна слушалката.
— Ало?
— Анди? Аз съм — Иън Дънрос.
— Господи, Иън. — Грижите на Гавалан изчезнаха. — Толкова се радвам да те чуя, опитах се да се свържа с теб на няколко пъти.
— Да, съжалявам, но нямах възможност. Как върви?
Гавалан предпазливо му разказа. Също и за Касиги.
— Имаме около час до залез-слънце.
— Това е една от причините да ти се обадя. Дяволски лош късмет с Дюбоа, Фоулър и Макайвър, стискам палци. Локхарт май го е загазил, но така е, когато става въпрос за любов. — Гавалан чу въздишката му, но не знаеше как да я изтълкува. — Помниш ли Хиро Тода, „Тода Шипинг“?
— Разбира се, Иън.
— Хиро ми разказа за Касиги и проблема им с „Иран-Тода“. Изпаднали са в страхотно затруднение, така че, моля те, направи всичко, всичко, каквото можеш, за да им помогнеш.
— Ясно. Работя по това цял ден. Тода каза ли ти за идеята на Касиги за техния посланик?
— Да. Хиро се обади лично, каза, че имат голямо желание да помогнат, но това е ирански проблем и, честно казано, не очакват много, тъй като иранците ще бъдат напълно в правата си. — По лицето на Гавалан се изписа ужас. — Помогни им с всичко, с което можеш. Ако превземат „Иран-Тода“… е, между нас да си остане… — Дънрос премина за миг на шанхайски диалект: — Коремът на една благородна компания ще бъде разпран. — После продължи на английски. — Но между нас да си остане.
Въпреки че Гавалан бе почти забравил шанхайския, той го разбра и направо очите му се събраха. Нямаше никаква представа, че това засяга и „Струан“ — Касиги дори не бе намекнал нищо.
— Касиги ще получи хеликоптерите и екипажите си, дори да пропусне и крайния срок и да ни задържат.
— Да се надяваме, че няма да ви арестуват. Аха! Чете ли във вестниците за срива на борсата в Хонконг?
— Да.
— По-голям е, отколкото пишат. Някой играе много груба игра и са притиснали Линбар до стената. Ако измъкнеш 212-ките и продължиш да работиш, все пак ще трябва да откажеш хеликоптерите Х-63.
Гавалан чак се изпоти.
— Но Иън, с тях ще мога да направя пробив срещу „Импириъл“, като предложа на клиентите по-добро обслужване и по-голяма безопасност и…
— Съгласен съм, стари приятелю. Но ако не можем да платим за тях, няма да ги получиш. Съжалявам, но така стоят нещата. Борсата е полудяла, по-лошо е от когато и да било, кърви чак до Япония и не можем да си позволим и Тода да се провали.