Дюбоа кимна отегчен. Капитан Тависток го бе предупредил: „Ние сме в иракски води, платформата е иракска територия, млади човече. От момента, в който напуснете танкера, вие сте сам, нямам никаква юрисдикция, разбирате ли?“
— Искам само да се обадя по телефона. Налага се.
— А как ще слезете в Ал Шаргаз на връщане?
— Няма да има никакви проблеми — каза Дюбоа съвсем спокойно. И защо да има? Аз съм французин.
Когато направи принудителното кацане на палубата, трябваше да разкаже на капитана за „Вихрушка“ и причините за нея. Трависток само изсумтя. „Нищо не знам за това, млади човече. Не си ми казал. Първо по-добре боядисай иранската регистрация и напиши G, с каквото искаш след него — ще наредя на корабния бояджия да помогне. Що се отнася до мен, ти си еднократен експеримент, който собствениците са ми пробутали — качил си се в Кейптаун, изобщо не ми харесваш и почти не разговаряме. Така става ли? — Капитанът се усмихна. — Радвам се, че си на борда. Аз бях на патрулен катер по време на войната, действахме из целия Ламанш — жена ми е от Ил де Уесан, близо до Брест — от време на време се промъквахме дотам за вино и бренди точно като пиратските ми предци. Абе във всеки англичанин се крие пират. Добре дошъл на борда.“
Сега Дюбоа чакаше и наблюдаваше иракския директор.
— Ще мога ли да използвам пак телефона утре, преди да заминем?
— Разбира се. Не ни забравяйте. Всичко е започнало тук — и тук ще свърши. Салаам! — Директорът се усмихна странно и подаде ръка. — Щастливи кацания.
— Благодаря, до скоро.
Дюбоа излезе и се спусна по стълбите на палубата, нямаше търпение да се върне на танкера. На неколкостотин метра на север видя иранския патрулен кораб — малка фрегата, която се поклащаше на вълните.
— Espece de con — промърмори той и тръгна, главата му бръмчеше от мисли.
Трябваха му почти петнадесет минути, за да стигне на кораба. Фоулър го чакаше и той му каза добрите новини.
— Чудесно е, че с момчетата всичко е наред, но чак до Амстердам в тази стара кофа! — сърдито изруга Фоулър.
Дюбоа го заряза, отиде на носа и се облегна на планшира.
„Всички са в безопасност! Изобщо не си представях, че всички ще успеем, никога — помисли си той радостно. — Какъв фантастичен късмет! Анди и Руди ще си помислят, че е благодарение на плана, но не е така. Това си беше късмет. Или Господ. Господ докара танкера точно на минутата. Майната му, и този път бяхме на косъм, но се размина и няма нужда да мисля за това. Сега какво? Ако не налетим на лошо време или тази стара кофа не потъне, ще бъде страхотно да прекараме две-три седмици, без да правим нищо, само да мислим, да ядем, да спим и да поиграем малко бридж, пак да спим, да мислим и да планираме. После Абърдийн и Северно море, ще се смеем с Жан-Люк, Том Локхарт и Дюк, и останалите момчета и после заминаваме… заминаваме накъде? Време е да се оженя. Майната му, още не искам да се женя. Аз съм само на тридесет години и досега все съм се отървавал. Просто ще е лош късмет да срещна някоя парижанка с ажурно бельо и тя да използва хитрините си, та да лапна по нея и да ме съсипе! Животът е твърде хубав, прекалено хубав, а чукането е прекрасно нещо!“
Обърна се и погледна на запад. Слънцето, замъглено от мръсния въздух, се спускаше към хоризонта на сушата — сив, плосък и скучен. „Ще ми се да съм в Ал Шаргаз, при момчетата.“
Ал Шаргаз, международната болница: 6,01 вечерта.
Старк седеше на верандата на втория етаж и също гледаше залязващото слънце, но тук то беше красиво над спокойно море, под безоблачно небе, а широката слънчева пътека го караше да примижава срещу отразената светлина, въпреки че беше с тъмни очила. Беше по долнище на пижама, гърдите му бяха превързани и се оправяха добре и въпреки че още беше слаб, се опитваше да мисли и планира. Имаше толкова много неща, за които да мисли — и ако успеят да измъкнат машините, и ако не успеят. В стаята зад него Мануела бърбореше на някаква смесица от испански и тексаски с майка си и баща си в далечния Лубок. Той вече бе разговарял с тях, а също с родителите си и с децата — Билиджо, малкия Конроу и Сарита: „И-и, тате, кога се връщаш вкъщи? Имам си ново конче, училището е страхотно и днеска е по-горещо, и изядох цяла чиния от двойните люти чушки!“
Старк се усмихна леко, но не успя да се изтръгне от своя океан от опасения. Колко бяха далече един от друг и всичко бе чуждо, навсякъде, дори и в Англия. А сега следваше Абърдийн и Северно море. „Аз нямам нищо против един или два месеца, но това не е за мен, нито за децата или Мануела. Ясно е, че децата искат да са в Тексас, да са у дома, а сега вече и Мануела иска същото. Толкова много неща се случиха, страшни неща, толкова много наведнъж. Тя е права, но, по дяволите, не знам къде искам да отида, нито какво искам да правя. Трябва да продължа да летя, така съм научен, искам да продължа да летя. Къде? Не в Северно море или Нигерия, където са основните райони на Анди сега. Може би в някое от малките предприятия в Южна Америка, Индонезия, Малая или Борнео? Бих искал да остана с него, ако мога, но децата, училището и Мануела?