— Ура! — надвика го Скрагър, а от дъното на чакалнята до охраняемата зона се чуха радостните възгласи на останалите, Петикин им бе казал новината.
— … и после ми се обади един приятел от Япония. Колко време имаме?
— Много, двадесет минути. Защо?
— За малко изпусна Скот, праща ти много здраве.
Гавалан се усмихна.
— Добре. Благодаря. — Вече дишаше нормално. — Ще те настигна, Скраг. Изчакай ме, Паула, само минутка. — Приближи се към гишето. — Добър вечер. Бихте ли ми казали кога е следващият ви полет от Бахрейн за Хонконг?
Служителят зачука по клавишите на компютъра.
— В двадесет и три и четиридесет и две довечера, саид.
— Отлично. — Гавалан извади билета си. — Отменете резервацията ми за „Бритиш Еъруейз“ за Лондон тази вечер и направете резервация за… — Високоговорителите оживяха и го заглушиха с всепроникващия призив за молитва. Летището моментално затихна.
А високо горе в широките простори на планината Загрос, на осемстотин километра на север, Хусаин Ковиси слезе от коня си и помогна на малкия си син да накара камилата да коленичи. Върху черната си роба носеше овчи кашкайски кожух, беше с бял тюрбан и на гърба му висеше „Калашников“. И двамата бяха сериозни, лицето на момчето бе подпухнало от сълзи. Заедно вързаха животните, постлаха молитвените си килимчета, обърнаха се с лице към Мека и започнаха молитвата. Около тях свиреше студен вятър, навяваше сняг от високите пресни. Небето беше забулено, имаше само един тесен син процеп. Облаците вещаеха бури и сняг.
Свършиха молитвата.
— Тази вечер ще направим лагера тук, синко.
— Да, татко. — Малкото момче послушно помогна да разтоварят, по бузите му отново потекоха сълзи. Вчера бе умряла майка му. — Татко, мама ще бъде ли в рая, когато стигнем там?
— Не зная, синко. Мисля, че ще бъде. — Хусаин се насилваше да не показва мъката си. Раждането бе дълго и жестоко, не можеше да направи нищо, за да й помогне, освен да държи ръката й и да се моли да бъдат запазени и тя и детето, а акушерката да е опитна. Акушерката беше опитна, но детето бе мъртвородено, кървенето не спираше и предопределеното се случи.
„Иншаллах“ — бе казал той. Но този път това не му помогна. Погреба я, и мъртвороденото дете също. Отиде при братовчед си, който беше и молла, даде на него и на жена му двамата си малки синове, за да ги отгледат, даде му и мястото си в джамията, докато богомолците изберат друг вместо него. После заедно с момчето обърнаха гръб на Ковис.
— Утре ще бъдем долу в равнините, синко. Ще бъде по-топло.
— Много съм гладен, татко — рече момчето.
— И аз, сине — отвърна той тихо. — Някога да е било иначе?
— Ще станем ли скоро светци?
— Когато Бог реши.
Момчето бе на шест години и бе открило, че му е трудно да разбере много неща, но не и това. „Когато Бог реши, отиваме в рая, където е топло и зелено, където има повече храна, отколкото можеш да изядеш, и студена чиста вода за пиене. Ами…“
— Има ли нужници в рая? — попита то с тънкия си слаб глас, докато се гушеше в баща си, за да се стопли.
Хусаин го прегърна.
— Не, синко, май няма. Нито нужници, нито нуждата от тях. — Той продължи непохватно да чисти оръжието си с намаслено парцалче. — Няма нужда от нужници.
— И е хубаво, татко, хубаво е, нали? Защо тръгнахме от къщи? Къде отиваме?
— Първо на северозапад, надалеч, сине. Имамът спаси Иран, но мюсюлманите от север, юг, изток и запад са заобиколени от врагове. Те имат нужда от помощ и напътствия, и от Словото.
— Имамът, Бог мир да му даде, той ли те е изпратил?
— Не, синко. Той не нарежда нищо, той само насочва. Аз отивам да върша Божието дело свободно, по свой избор, човек е свободен да избира какво да прави. — Видя как малкото момче се намръщи и го прегърна леко, с обич. — Сега ние сме войници на Бога.
— А, добре. Аз ще бъда добър войник. Ще ми кажеш ли пак защо остави онези поклонници на дявола да си вървят, онези на нашата база, и ги остави да вземат летящите ни машини?
— Заради водача, капитана — каза търпеливо Хусаин. — Мисля, че той бе оръдие на Бога, той ми отвори очите за посланието на Бога… че трябва да търся живот, а не мъченичество, да оставя времето на мъченичеството на Бога. И освен това, защото той ми даде едно непобедимо оръжие срещу враговете на Исляма — християните и евреите: знанието, че те считат живота на отделния човек за неприкосновен.