— Какво значи това! — каза философът Хома Брут. — Нали изглеждаше сигурно, че ей-сега ще се покаже селце.
Богословът помълча, изгледа околността, после пак сложи в уста лулата си и всички продължиха пътя си.
— Ей Богу — каза, като се спря отново философът. — Никакъв дявол не се вижда.
— А може би по-нататък все ще срещнем някое селце — каза богословът, без да вади лулата.
Но в това време бе настъпила вече нощ и доста тъмна нощ. Малки облаци усилваха мрачината и ако се съдеше по всички белези, не можеше да се очакват нито звезди, нито месец. Бурсаците забелязаха, че бяха се отбили настрана и отдавна вече не вървяха по пътя.
Философът зашари с крака по всички посоки и каза най-после отсечено: „Ами къде е пътят?“ Богословът помълча и след като помисли, добави: „Да, тъмна нощ е.“ Риторът мина малко встрани и се мъчеше пълзешком да напипа пътя, но ръцете му попаднаха само в лисичи дупки. Навсякъде само степ, по която като че ли никой не бе минавал. Пътниците направиха още едно усилие да напреднат малко, но навсякъде беше все тъй диво. Философът се опита да повика някого, но гласът му съвсем заглъхна в пространството и не срещна никакъв отговор. Едва малко по-късно се чу слаб стон, подобен на вълчи вой.
— Я гледай, какво да правим сега? — каза философът.
— Какво ли? Да спрем и да нощуваме в полето — отвърна богословът и бръкна в джоба си да извади огнивото и да запуши отново лулата.
Но философът не можеше да се съгласи с това. Той винаги имаше навика да скъта за през нощта половинпудов къшей хляб и около четири фунта сланина и тоя път изпитваше в стомаха си някаква непоносима самота. При това, въпреки веселия си нрав, философът донякъде се боеше от вълци.
— Не, Халява, не бива — каза той. — Как тъй, без да се подкрепим с нещо, ще се изтегнем и ще легнем така като кучета? Да се опитаме пак, може би ще стигнем до някое жилище и ще успеем да сръбнем поне чашка ракия за през нощта.
При думата ракия богословът плю настрана и каза: „То се знае, няма защо да оставаме в полето.“ Бурсаците тръгнаха по-нататък и за най-голяма тяхна радост им се стори, че чуват в далечината лай. След като се ослушаха от коя страна иде той, те тръгнаха по-бодро и като изминаха малко, съгледаха светлинка. „Селце! Ей Богу, селце!“ — каза философът. Тия предположения не го измамиха: след известно време те наистина съгледаха малко селище, което се състоеше само от две къщи в един и същи двор. През прозорците светеше. Десетина сливови дървета стърчаха над дървената ограда. Като погледнаха през пролуките на дъсчените порти, бурсаците видяха целия двор зает от чумашки8 коли. В това време тук-таме по небето затрепкаха звезди.
— И тъй, гледайте, братя, да настояваме! На всяка цена да получим място за нощуване!
Тримата учени мъже дружно удариха портата и завикаха:
— Отваряйте!
Вратата в едната къща изскърца и след минута бурсаците видяха пред себе си бабичка с неподплатен кожух.
— Кой е там? — извика тя, като кашляше глухо.
— Пусни ни, бабо, да пренощуваме. Объркахме пътя. А в полето е лошо като в гладен корем.
— Ами какви хора сте вие?
— Кротки хора: богословът Халява, философът Брут и риторът Горобец.
— Не може — промърмори бабата, — цялата ми къща е пълна с хора и всички ъгли са заети. Къде да ви дяна? А вие сте все едри и здравеняци! Че къщата ми ще се събори, ако настаня такива като вас. Зная ги аз тия философи и богослови. Ако почна да приемам такива пияници, скоро ще остана без стопанство. Вървете си! Вървете си! Тук няма място за вас.
— Смили се, бабо! Как може християнски души да загинат ей-така за нищо. Където искаш ни настани. И ако направим някоя поразия — нека ни изсъхнат ръцете или да ни накаже Бог, както иска. Разбери!
Старата като че ли се посмекчи.
— Добре — каза тя, сякаш размишляваше, — ще ви пусна. Само че ще ви сложа на разни места, защото няма да съм спокойна, ако лежите заедно.
— Както искаш, съгласни сме — отговориха бурсаците.
Портата изскърца и те влязоха в двора.
— Ами, бабо — каза философът, като вървеше зад старата, — да има нещо, както се казва… Ей Богу, в корема ми като че ли някой кара каруца. Още от сутринта не съм турял и залък в устата си.
— Виж го ти какво му се приискало — каза старата. — Нямам, нямам нищо такова, и пещта не съм палила днес.
— А пък ние за всичко — продължи философът — бихме платили утре както трябва — със суха пара. Да! — продължи тихо той. — Как не! Да имаш да вземаш!