Пот на ручеи течеше от него. Той изпитваше дяволски сладко чувство, усещаше някаква пронизваща, някаква мъчително страшна наслада. Често му се струваше, че вече няма никакво сърце и уплашено го напипваше с ръка. Изнемощял, смутен, той почна да си припомня всички молитви, които знаеше. Мислено повтаряше почти всички заклинания против духове и изведнъж усети някакво освежаване: усети как стъпката му почна да става по-ленива: вещицата някак по-слабо се държеше на гърба му. Гъстата трева се докосваше до него и той вече не виждаше нищо необикновено в нея. Светлият сърп светеше на небето.
— Добре тогава! — мислено си каза философът Хома и почна почти на глас да произнася заклинанията.
Най-после с бързината на светкавица изскочи изпод бабичката и на свой ред се метна на гърба й. Старата се затича с малки, ситни крачки тъй бързо, че ездачът едва можеше да си поеме дъх. Земята едва се мяркаше под него. Всичко беше ясно под лунната, макар и непълна светлина. Долините бяха гладки, но в бързината всичко се мяркаше смътно и объркано в очите му. Той грабна едно дърво, което лежеше на пътя, и почна с всичка сила да бие бабичката. Тя нададе диви вопли — отначало сърдити и заканителни, после станаха по-слаби, по-приятни и по-чисти и сетне вече едва звънтяха тихо като нежни сребърни звънчета и проникваха в душата му. И неволно му хрумна мисълта: наистина ли това е бабичката? „Ох, не мога повече!“ — продума тя изнемощяла и падна на земята. Той стъпи на крака и я погледна в очите: зората се сипваше и далече блестяха златните кубета на киевските църкви. Пред него лежеше хубавица с разчорлена, разрошена коса, с дълги като стрели ресници. Тя бе разтворила безчувствено белите си голи ръце и стенеше с обърнати нагоре и пълни със сълзи очи. Хома трепна като лист: жалост и някакво чудно вълнение и плахост, непознати за самия него, го обзеха и той хукна да бяга с все сила. Из пътя сърцето му неспокойно туптеше и той все не можеше да си обясни какво чудновато ново чувство го бе обзело. Вече не искаше да върви към селцата и бързаше за Киев, като обмисляше из целия път това необяснимо произшествие. От бурсаците почти никого нямаше в града: всички се бяха пръснали из селцата, било на кондиции било просто без всякакви кондиции, защото в малоруските селца човек може да яде галушки, сирене, сметана и едри колкото шапка вареники, без да плати петак. Голямата разкривена къща, в която се намираше бурсата, беше съвсем празна — макар че философът претърси всички ъгли и дори опита всички дупки и примки в покрива, никъде не намери късче сланина или поне стар хляб — неща, които бурсаците обикновено криеха там. Ала философът скоро се сети как да поправи работата — той мина, подсвирквайки си, два-три пъти по пазара, на самия му край смигна на някаква млада вдовица с жълта шапчица, която продаваше панделки, сачми и колела — същия ден бе нахранен с пшеничени вареники, кокошка… с една дума, не можеше да се изброи какво имаше той на масата, сложена в малката глинена къщичка посред вишнева градина. Същата вечер бяха видели философа и в кръчмата: той лежеше на пейката, смучеше както обикновено лулата си и пред очите на всички хвърли на евреина кръчмар половин жълтица. Пред него бе сложено канче. Той гледаше с хладнокръвно доволни очи хората, които идваха и си отиваха, и съвсем не мислеше вече за своето необикновено произшествие.
В това време навсякъде се пръснаха слухове, че дъщерята на един от най-богатите сотници9, чието селце се намирало на петдесет версти от Киев, се върнала един ден от разходка цяла пребита, едва имала сили да се дотътри до бащината си къща. Сега се намирала на смъртно легло и преди смъртта си изказала желание заупокойната й молитва в продължение на три дни след смъртта й да чете един от киевските семинаристи, Хома Брут. Философът научи това от самия ректор, който нарочно го повика в стаята си и му каза веднага да тръгне, защото именитият сотник пратил да го викат нарочни хора с кола.
Философът трепна от някакво необяснимо чувство, което сам не можеше да си разтълкува. Тъмно предчувствие му казваше, че го чака нещо лошо. Без сам да знае защо, веднага отговори, че няма да отиде.
— Слушай, доминус Хома! — извика ректорът (в някои случаи той говореше твърде вежливо с подчинените си). — Никой дявол не те пита дали искаш да отидеш, или не искаш. Ще ти кажа само, че ако продължаваш да упорстваш и да мъдруваш, ще заповядам да те нашибат по гърба и по другото с млади брезови пръчки, така че да нямаш нужда да ходиш повече на баня.
Философът се почеса леко зад ухото и излезе, без да каже дума, като смяташе при първия сгоден случай да разчита на краката си. Той замислено започна да слиза по стръмната стълба за двора, насаден с тополи, и за минута се спря, като чу доста ясно гласа на ректора, който даваше заповеди на своя ключар и още на другиго някого, навярно от хората, пратени за него от сотника.