— Какво искаш, малка маймунке?
— Да дойда при теб.
— Така ли? Притрябвала си ми! Бягай при мама и мис Сноу и им кажи да те слагат да спиш.
Червеникавата коса и озареното, пламнало лице се скри, вратата се затвори безпрекословно. Тя занемя.
— Защо ми говори така? Никога не ми е говорил така — възкликна смаяно. — Какво съм му направила?
— Нищо, Поли, но сега Греъм е зает със своите съученици.
— И с тях му е по-приятно, отколкото с мен! Изпъди ме, защото те са тук.
Прииска ми се да я утеша и да използувам случая, за да налея в главичката й малко от ония философски максими, с които винаги съм била добре запасена. Тя обаче ме спря, като запуши уши още при първите ми думи, и легна на изтривалката, с лице върху каменните плочи; нито Уорън, нито готвачката успяха да я мръднат оттам. Оставихме я да лежи, докато сама реши да стане.
Греъм забрави за грубостта си още същата вечер и щом си отидоха другарите му, се опита да я заговори както обикновено, но тя се дръпна от ръката му. Очите й искряха, не пожела да му каже лека нощ, не поиска да го погледне в очите. На следващия ден той се отнасяше към нея с безразличие, а тя направо се вкамени. На по-следващия ден той се опита да я заприказва, да разбере защо му се сърди; устните й останаха заключени. Естествено, той не бе в състояние истински да се ядоса — бяха твърде неравностойни като двойка във всяко отношение. Опита да я утеши и прикотка. „Защо му се сърди? Какво й е сторил?“… и т. н., докато накрая получи в отговор само сълзи; приласка я и те отново се сдобриха. Но тя беше от хората, които вадят поука от подобни случаи. Забелязах, че нито веднъж, след като я бе отблъснал, не го повика, не го последва, с нищо не показа, че търси вниманието му. Един път й казах да отнесе някаква книга или не помня какво на Греъм, докато той учеше в занималнята си.
— Ще го почакам сам да слезе — отвърна тя гордо, — не желая да го карам да става, за да ми отваря.
Младият Бретън имаше любимо пони, на което яздеше често; от прозореца тя винаги го наблюдаваше как излиза и се връща. Мечтата й беше да поязди веднъж поне из двора, но за нищо на света не бе помолила за подобно благоволение. Един ден отиде на двора, за да го гледа, докато той слиза от кончето. Облегната на портата, по лицето й се бе изписал копнеж да поязди.
— Хайде, Поли, искаш ли да пояздиш? — запита Греъм небрежно. Убедена съм, че думите му са й прозвучали прекалено небрежно.
— Не, благодаря — отвърна тя и се извърна с пълно безразличие.
— Ще съжаляваш — настояваше Греъм. — Знам, че ще ти хареса.
— Главата си отрязвам, че няма! — долетя в отговор.
— Лъжеш. Казала си на Люси Сноу, че мечтаеш да пояздиш.
— Люси Сноу е кле-кречетало — чух я да казва (неумението й да изрича правилно някои думи бе единственото й детско несъвършенство) и с тези слова си влезе.
Греъм, който скоро я последва, каза на майка си:
— Мамо, това дете е ужасно. Пълно е с най-невъзможни чудатости, но без нея ще ми е скучно. Тя ме забавлява сто пъти повече от теб и Люси Сноу.
— Мис Сноу — каза ми Полина (напоследък бе започнала да разговаря с мен нощем, когато оставахме сами в нашата стая), — знаете ли в кои дни от седмицата най обичам Греъм?
— Откъде да знам нещо толкова странно! Нима има ден от седемте, в който той е по-различен, отколкото в останалите шест?
— Разбира се! Не забелязвате ли? Не знаете ли? Той е най-чудесен в неделя; тогава е при нас през целия ден, а вечерно време е толкова добър.
Забележката й не бе съвсем безпочвена. Черкуването и т. н. усмиряваха Греъм през деня, а неделната вечер той прекарваше в спокойни, по-скоро мързеливи развлечения край камината в гостната стая. Настаняваше се на дивана, а после викаше при себе си Поли.
Греъм не беше като другите момчета, радост му доставяха не само буйните игри. Понякога се отдаваше на размишления. Обичаше и да чете, а книгите, които си избираше, не бяха лоши. В подбора им проличаваха характерни предпочитания и дори интуитивен вкус. Наистина тай рядко говореше за прочетеното, но съм го виждала да стои и да размишлява над него.
След като се настанеше до него, коленичила на малка възглавничка или на килима, двамата започваха да си шепнат — думичките им едва се долавяха. От време на време долавях цели фрази. Действително нечие по-добро и по-благородно влияние сякаш успокояваше Греъм и му внушаваше благо настроение.
— Кажи, научили ли някакви нови химни през тази седмица, Поли?
— Научих един много хубав, от четири строфи. Да ти го кажа ли?
— Хайде, но внимателно, без да бързаш.