След като химнът биваше изречен или по-скоро изпят от мелодичния й глад, Греъм се опитваше да поправи начина на рецитирането и изобщо й даваше урок по декламация. Тя учеше бързо, умееше да подражава, а освен всичко радваше я да доставя радост на Греъм. Оказа се податлива ученичка. След химна идваше ред на четенето — най-често някоя глава от Библията. Тук не ставаше нужда да я поправят, защото детето умееше да чете всяка по-обикновена разказвателна глава безпогрешно, а в случаите, когато й се удаваше да разбере темата и да се заинтересува от нея, интонацията и изразителността й бяха удивителни. Хвърлянето на Йосиф в тъмницата, историята на Самуил, Даниил в клетката на лъва — това бяха любимите й пасажи.
— Бедният Яков! — възкликваше понякога с треперещи устни. — Колко е обичал сина си Йосиф! Толкова много — допълни тя веднъж, — толкова много, Греъм, колкото аз те обичам. Ако ти умреш — и тя отвори пак книгата, потърси стиха и прочете, — „аз ще бъда безутешна и ще умра, обзета от скръб“.
При тези думи тя обви Греъм с малките си ръчички, като потегли дългокосата му глава на гърдите си. Това действие, помня, ме порази като странно импулсивно и събуди у мен чувство, каквото изпитваш, когато някой необмислено си играе с полуопитомено, опасно животно. Страхувах се не от това, че Греъм може да я нарани или грубо да я отхвърли встрани, а си помислих, че тя рискува да бъде пропъдена така нетактично и несдържано, че да го преживее по-тежко и от физическия удар. Общо взето обаче, подобни изяви биваха понасяни търпеливо. Дори понякога в очите му засияваше добродушно удивление от нейното искрено пристрастие. Веднъж той каза:
— Ти ме обичаш така, сякаш си ми малка сестричка, Поли.
— О, аз наистина те обичам — отвърна тя, — аз много те обичам.
За жалост не можах дълго да се занимавам в проучване на нейния характер. Прекарала бе едва два месеца в Бретън, когато от мистър Хоум се получи писмо, което известяваше, че се е установил при майчините си роднини на континента, че тъй като Англия му е станала много противна, не възнамерявал да се връща там най-малко още няколко години и желаел малкото му момиченце да замине при него незабавно.
— Чудя се как ли ще приеме тази вест — каза мисис Бретън, като прочете писмото. Чудех се и аз и се нагърбих да й съобщя.
Влязох в гостната — защото тъкмо в тази тиха и украсена стая тя обичаше да остава сама, но всички знаехме, че няма са пипне нищо или по-скоро няма да повреди нищо, което пипне — и я намерих да седи, подобно малка одалиска, на една софа, полузакрита от надиплените завеси на близкия прозорец. Изглеждаше щастлива, всичките й принадлежности за заминаване бяха край нея — бялата кутия за ръкоделие, едно-две парцалчета от муселин, едно-две крайчета от кордела, подбрани за ушиване на кукленски дрехи. Куклата, с нощна шапчица и нощница, лежеше в люлката си, тя я люлееше да заспи, а очите й бяха вперени в едно книга с картинки, сложена в скута й.
— Мис Сноу — прошепна тя, — това е чудесна книга. Кандас — куклата бе кръстена от Греъм на името на легендарната татарска царица, защото с изцапаното си лице наистина приличаше на етиопка, — Кандас вече заспа и аз ще ви поразправям нещо, само че ще говорим по-тихо, да не я събудим. Тази книга ми я даде Греъм. В нея се разказва за далечни страни, много, много далеч от Англия, които пътешествениците достигат, след като пропътуват стотици мили през морета. Диваци живеят в тези страни, мис Сноу, и носят дрехи, различни от нашите, дори някои почти не носят дрехи, за да не им е горещо, разбирате ли? Защото там времето е много топло. Ето една картина със стотици диваци, събрани в някакво пусто място, равнина, покрита с пясък, около човек в черно — това е много добър англичанин мисионер, който им проповядва под тази лампа. — Показа ми една цветна рисунка. — А тук пък има картини — продължи, — още по-странни, Ето я чудната Велика китайска стена, ето една китайка с краче, по-малко и от моето. Тук пък див татарски кон, а пък ей тук, най-невижданото от всичко, е една страна от лед и сняг, без полета, без гори и без градини. В тази страна са открили мамутови кости. Сега няма мамути. Вие не го знаете какво е, но аз ще ви кажа, защото Греъм ми обясни. Огромно, страховито животно, високо колкото стаята и дълго като коридора, обаче не било жестоко и месоядно, така смята Греъм. Според него, ако ме срещне в гората, нямало да ме убие, освен ако не му се изпреча на пътя; тогава ще ме стъпче сред гъсталака, както аз мога да стъпя на някой скакалец в ливадата, без да го забележа.
И продължи да разправя нататък.
— Поли — прекъснах я, — ти би ли искала да пътуваш?