— Още не — бе благоразумният й отговор, — но може би след двадесет години, когато съм вече голяма, висока колкото мисис Бретън, тогава може да пътуваме с Греъм. Смятаме да отидем в Швейцария и да изкачим Монблан, а някой път ще отплаваме до Южна Америка и ще се изкатерим до Ким-ким-боразо.
— А не би ли искала да пътуваш сега, ако татко ти е с теб?
Отговорът, който прозвуча след известно смълчание, бе характерен за внезапните промени в настроението й.
— Каква полза да се говори по такъв глупав начин? — избухна тя. — Защо споменавате татко? Какво е татко за вас? Тъкмо бях започнала да се успокоявам и да не мисля за него толкова много, а сега всичко ще започне отново.
Устната й потрепера. Побързах да й съобщя за полученото писмо и да спомена за нарежданията в него — тя и Хариет незабавно да заминат при обичания й баща.
— Кажи сега, Поли, не се ли радваш?
Не ми отговори. Пусна книгата, спря да люлее куклата, погледна ме сериозно и загрижено.
— Нима не искаш да отидеш при татко си?
— Разбира се — отвърна най-сетне по оня рязък начин, с който обикновено се отнасяше към мен, съвсем различен от начина й да разговаря с мисис Бретън, и още по-друг от гласа, с който се обръщаше към Греъм. Щеше ми се да разбера повечко от мислите й, ала не — тя не желаеше да разговаря повече с мен. Притичвайки при мисис Бретън, тя я разпита и получи потвърждение на новината. Сериозната и важна вест я остави замислена през целия ден. В късния следобед, когато отдолу се чу завръщането на Греъм, тя изведнъж се озова до мен. Взе да оправя панделката на медальона на шията ми, свали и после нагласи отново гребена в косите ми; докато се занимаваше с това, влезе Греъм. — Съобщете му, но не веднага — прошепна тя, — съобщете му, че си отивам.
По време на чая предадох желаното съобщение. Случи се, че по това време Греъм бе силно угрижен дали ще получи училищната награда, за която се състезаваше. Трябваше да му повторя два пъти, докато привлека вниманието му, но дори и тогава новината го отвлече за миг.
— Отива ли си Поли? Колко жалко! Милото малко Мишле, жал ми е, че ще го загубя; мамо, то пак трябва да дойде при нас, нали?
И като изгълта набързо чая, взе една от свещите, премести малката масичка за своите учебници и скоро се задълбочи в уроците.
„Малкото Мишле“ се примъкна край него и легна на килима до нозете му, с лице към пода; безмълвна и неподвижна, остана в това положение до часа за лягане. По едно време забелязах, че Греъм — без да подозира, че тя е наблизо — я бутна с неспокойния си крак. Тя се отдръпна. Миг по-късно една мъничка ръка се откъсна от лицето й, към което беше притисната, и нежно погали безучастния крак. Когато бавачката й я повика, тя се вдигна и тръгна много послешно, като ни пожела тихичко лека нощ.
Не бих казала, че се боях да вляза в спалнята един час по-късно, е все пак се запътих нататък с неспокойно очакване да намеря детето будно и тревожно. Предчувствието не ме излъга, защото я намерих замръзнала и напрегната, кацнала като бяла птичка върху леглото си. Чудех се как да я заговоря; тя по нищо не приличаше на другите деца. Но този път ме заговори тя. Когато затворих вратата и сложих свещта на тоалетката, тя ме посрещна с думите:
— Не мога — не мога да заспя; и по този начин не бих могла — не мога да живея!
Запитах я какво я мъчи.
— Страшно съм нещастна! — промълви с нейното леко фъфлене.
— Да повикам ли мисис Бретън?
— Това е чиста лудост — отвърна ми разгневено тя; и наистина знаех, че ако само бе чула стъпките на мисис Бретън, щеше да се мушне тихо като мишка под завивките си. Докато пред мен показваше особнячеството си, без да се стеснява — понеже никога не ми бе засвидетелствувала чувство на обич, — тя не разкриваше пред кръстницата ми нищо от същността си, пред нея бе едно послушно, макар и странно момиченце. Огледах я. Бузите й бяха зачервени, широко разтворените й очи бяха едновременно тревожни, блестящи и болезнено възбудени. Очевидно бе, че не бива да остане така до сутринта. Сетих се какво я измъчва.
— Не желаеш ли да кажеш още веднъж лека нощ на Греъм? — запитах я. — Той не си е легнал.
Тя веднага протегна ръце да я вдигна. Като я загърнах с един шал, отнесох я отново долу. Греъм тъкмо ставаше.
— Не може да заспи, преди да те е видяла и да се поразговорите още веднъж — казах му. — Мъчно й е, че ще се раздели с теб.
— Разглезих я аз нея — каза той добродушно усмихнат, взе я от мене и целуна пламналото й личице и горящите й устни. — Поли, ти май вече ме обичаш повече от татко си…
— Аз наистина те обичам, но ти не ме обичаш — прошепна тя.
Той я увери в противното, целуна я отново, върна ми я и аз я отнесох обратно, но уви! — върнах я неутешима.