Когато сметнах, че е готова да ме изслуша, казах й:
— Полина, не бива да скърбиш, че ти не си за Греъм онова, което той е за теб. Така е редно.
Вперените в мен питащи очи потърсиха отговора.
— Защото той е момче, а ти момиче, той е на шестнадесет, а ти на шест години, той по природа е силен и весел, а ти си друга.
— Но аз толкова много го обичам! Той трябва да ме обича поне малко.
— Но то е така. Той много те харесва. Ти си негова любимка.
— Аз ли съм любимката на Греъм?
— Да, той няма по-обично дете.
Уверението я поутеши. В тревогата си тя се усмихна.
— Но — продължих аз — не го притеснявай е не очаквай твърде много от него, иначе ще реши, че го дразниш, и тогава всичко е свършено.
— Свършено! — отекна тя тихо. — Тогава ще бъда послешна. Ще се опитам да бъда послешна, Люси Сноу.
Сложих я в леглото.
— Дали ще ми прости този път? — запита ме тя, докато се събличах. Уверих я, че ще й прости, че все още не е враждебно настроен, че просто в бъдеще трябва да е по-внимателна.
— Но бъдеще няма — отвърна тя. — Аз си отивам. Дали някога, някога ще го видя отново, след като напусна Англия?
Отвърнах й обнадеждаващо. След като изгасих свещта, изтече още половин час. Смятах, че е заспала, когато малката бяла фигурка отново се надигна в леглото и тъничкото гласче запита:
— Вие харесвате ли Греъм, мис Сноу?
— Дали го харесвам ли? Да, малко.
— Само малко ли? Харесвате ли го толкова, колкото аз го харесвам?
— Мисля, че не. Не, не колкото ти.
— Харесвате ли го много?
— Казах ти, че го харесвам малко. Защо да го харесвам много? Той е пълен с недостатъци.
— Така ли?
— Всички момчета са такива.
— Повече и от момичетата ли?
— По всяка вероятност. Мъдрите хора казват, че е глупост да смяташ който и да било за съвършен, а що се отнася до симпатии и антипатии, трябва да сме любезни с всички, но да не обожаваме никого.
— Вие мъдра ли сте?
— Ще се опитам да стана. Заспивайте вече.
— Не мога да заспя. Не ви ли боли тук — тя постави тъничката си гърда на мъничките си гърди, — когато си помислите, че ще трябва да се разделим с Греъм, защото и вашият дом не е тук?
— Но, Поли — възкликнах аз, — ти не би трябвало да усещаш такава силна болка, след като скоро ще бъдеш с татко си. Нима го забрави? Нима повече не искаш да бъдеш малката му другарка?
Мъртво мълчание последва моя въпрос.
— Хайде, детенце, лягай и заспивай — настоях аз.
— Леглото ми е студено — отвърна тя. — Не мога да го стопля.
Видях как телцето й трепери.
— Ела при мен — казах с желание, но почти без надежда тя да се съгласи, защото беше странно, капризно малко същество и особено непостоянна по отношение на мен. Но тя дойде, и то веднага, плъзна се по килима като малко привидение. Тя затрепери нервно; аз я умирих. Така успокоена и приласкана, тя най-сетне задряма.
„Какво необикновено дете — мислех си, докато наблюдавах спящото личице на пълнолунието и внимателно и нежно избърсвах насълзените клепачи и мокрите й страни с моята кърпичка. — Как ще премине през този свят, как ще се пребори с този живот? Как ще понесе сътресенията и пораженията, униженията и отчаянията, за които романите и собственият ми ум предупреждава, че са отредени за всяка плът?“
Тя замина на следващия ден, разтреперана като лист, докато се сбогуваше, но овладяла себе си.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
МИС МАЧМЪНТ
Напуснах Бретън шест седмици след заминаването на Полина — без да подозирам, че никога не ще се върна там, никога не ще премина пак по тихите му стари улички — и се прибрах у дома след шестмесечно отсъствие. Предполага се, както е редно, че съм се радвала да се хвърля в обятията на моите сродници. Подобно доброжелателно предположение не вреди никому, затуй ще го оставя без възражение. И вместо да го отрека, позволявам на читателя да ме вижда през следващите осем години като лодка, залюляна блажено на слънцето, в пристанище, гладко като стъкло, а кормчията — изтегнат на малката палуба, с лице извърнато към небето, с притворени очи, унесен, ако щете, в дълга молитва. Многобройни са жените и момичетата, които прекарват живота си по този начин, защо и аз да не съм сред тях?
Та, казвам, представете си ме безгрижна, облагодетелствувана, пълничка и щастлива, изтегната на малкия палубен стол, сгрявана от незалязващо слънце, полюшвана от мекия бриз. В този случай обаче не би могло да се скрие, че аз някак си трябва да съм паднала през борда или че корабът е претърпял крушение. Защото прекалено ясно си спомням един период — и то твърде, твърде дълъг — на студ, на опасности, на съперничество. Дори до днес, присъни ли ми се този кошмар, усещам в гърлото ми да нахлуват горчивите солени морски вълни и ледената им тежест върху гърдите си. Знам, дори, че имаше буря, и то буря, която продължи не един час и не един ден. Дълги дни и нощи не се показваха нито слънцето, нито звездите; със собствените си ръце изхвърляхме такелажа от кораба; тежък ураган ни връхлетя; всяка надежда за спасение бе загубена. С две думи, корабът потъна, екипажът му загина.