Доколкото си спомням, никому не се оплаках за тези си беди. А и кому да се оплача? Следите на мисис Бретън бях загубила много отдавна. Пречки, издигнати от други, бяха прекъснали връзката ни още преди години. Освен това времето бе донесло превратности и за нея. Значителното състояние, което бе наследила за сина си и което бе вложено в някакво акционерно дружество, се бе стопило, както разбрах, до една стотна от първоначалната сума. Греъм, както се говореше, вече имал някаква професия. И той, и майка му напуснали Бретън и сега били май в Лондон. Тъй че възможността да се облегна другиму бе загубена, трябваше да разчитам единствено на себе си. Неподозирах, че мога да бъда самостоятелна и дейна, но тази самостоятелност и действеност ми бяха наложени от обстоятелствата, както се случва и с хиляди други като мен; затова, когато мис Мачмънт, възрастна госпожица, наша съседка, прати да ме повикат, отзовах се на поканата й с надежда, че тя ще ми предложи работа, която ще мога да изпълнявам.
Мис Мачмънт беше богата и живееше в красива къща, ала бе скована от ревматизъм, със схванати ръце и нозе близо двадесет години. Никога не слизаше на долния етаж. Приемната й бе в съседната спалня. Неведнъж бях слушала за мис Мачмънт и нейните странности (по характер била много особена), но не се бе случвало да я видя. Срещнах сбръчкана белокоса жена, мрачна от самота, сурова от продължителната болест, а тъй също раздразнително и сигурно много взискателна. Разбрах, че нейната прислужница или по-скоро компаньонка, която я гледала от дълги години, сега щяла да се омъжва, а тя, научила за сполетялото ме нещастие, ме повикала с надеждата да заместя другата. Направи ми предложение след чая, докато тя и аз седяхме сами край камината.
— Животът ви тук няма да е лесен — заяви тя открито, — защото имам нужда от много грижи и ще сте твърде заета; и все пак сравнен със съществуванието, което водите в момента, може да ви се стори поносим.
Размислих. Разбира се, казах си; и все пак по някаква странна съдбовност няма да е така. Да живея тук, в тази затворена стая, свидетелка на страдания — а често вероятно и отдушник на гнева й, — тъй ли трябва да прекарам младостта си, след като всичко, преживяно от мен досега, меко казано, не би могло да се нарече щастие? За миг сърцето ми се сви и натежа, но бързо се съвзех, защото, макар да успявах да осъзная злините, бях, струва ми се, твърда прозаична, за да умея да фантазирам и съответно да ги преувеличавам.
— Питам се дали ще ми стигнат силите за това — казах.
— Това се чудя и аз — отвърна тя, — изглеждате ми изтощена.
Така беше. Видях се в огледалото, в траурната дреха — унило привидение с измъчени очи. Но тъжната гледка не ме разтревожи. Знаех, че унинието ми е само външно, усещах живота да пулсира в мене.
— А какво друго имате предвид? Изобщо имате ли някакви планове?
— Все още нищо определено, но се надявам да намеря.
— Така си мислите. А може би сте права. Опитайте своя метод тогава и ако не успеете, изпитайте моя. Възможността, която ви предлагам, е на ваше разположение до три месеца.
Това бе много мило. Казах й го и й благодарих. Докато говорех, обхвана я пристъп на болка. Аз й помогнах, направих необходимото, както тя ми нареди, и когато болките отминаха, между нас вече се бе създала някаква близост. От начина, по който тя понесе тази атака, аз разбрах, че е твърда, търпелива жена (търпелива на физическа болка, но може би понякога трудно издържаща на продължителен душевен гнет); а тя пък от готовността, с която й помогнах, откри, че би могла да ме привлече към себе си (защото усети, че й симпатизирам). На другия ден пак ме повика; пет-шест дни последователно търсеше моята компания. По-близкото запознанство, макар да показа някои нейни недостатъци и причудливости, откри в същото време един характер, достоен за уважение. Макар да бе понякога строга и дори мрачна, бих могла да се грижа за нея и да бъда край нея с онова спокойствие, което ни осенява, когато знаем, че държането, присъствието, близостта ни радват и успокояват личността, на която служим. Дори когато ме сгълчаваше — кореше ме понякога, и то твърде рязко, — правеше го без да ме унижи, и аз бързо го забравях. Беше по-скоро сприхава майка, укоряваща дъщеря си, отколкото господарка, смъмряща своята слугиня. Да, тя не умееше да мъмри, но често избухваше. Ала в гнева й всякога се усещаше нишката на разума; беше логична дори и когато се гневеше. Не мина много и растящото чувство на привързаност започна да ми представя мисълта да й стана компаньонка в съвсем нова светлина. След седмица приех.