— Тази нощ ми е приятно да мисля за миналото — каза тя, — ценя го като мой най-скъп приятел. В момента то ми доставя дълбоко удоволствие, връща в сърцето ми жива и красива действителността — не само кухи представи, а онова, което някога е било действителност и което аз вече смятах за отдавна разложено, стопено, размесено с гробовна песен. Сега съм господарка на часовете, на мислите, на надеждите на моята младост. Съживявам любовта на живота си, единствената ми любов, едва ли не единственото ми дълбоко чувство, защото не съм особено добра жена — не съм дружелюбна. Но въпреки това съм имала дълбоки чувства, и тези чувства са имали обекти, които в своята неповторимост са ми били скъпи, тъй както всички ония неизброими неща, по които мнозинството от мъжете и жените пилеят своето внимание. Докато обичах, докато бях обичана — ах, как живеех тогава! Каква вълшебна година от живота си припомням! Колко лъчезарна се връща пак при мене тя! Каква пищна пролет, какво топло, прелестно лято, каква мека лунна светлина, посребрила есенните вечери, какви несдържани надежди под заледените води и заскрежените поля на зимата! През цялата тази година сърцето ми живя със сърцето на Франк. О, благородният ми Франк. О, верният ми Франк! Добрият ми Франк! Толкова по-добър от мене — толкова по-извисен във всичко! Сега знам това, сега мога да го кажа. Малко са жените, престрадали така дълбоко загубата на любимия, но и малко са ония, обичани тъй силно, както бях аз. Любовта му не беше като другите. Знаех, че ме обича, вярвах му дълбоко. Неговата любов правеше чест, тя покровителствуваше и извисяваше; но също тъй тя радваше оная, на която бе отдавана. Нека сега попитам, сега, в този миг, когато разумът ми е тъй странно прояснен — нека размисля защо ми бе отнета. За какво престъпление съм била наказана, та след дванадесет месеца на върховно блаженство да изстрадам тридесет години на дълбока скръб? Не зная — продължи, след като помълча, — не мога, не мога да видя причината, но в този час мога да изрека от сърце нещо, което не съм могла до този миг: непроницаеми боже, да бъде волята ти! И в този миг вярвам, че смъртта ще ме върне при Франк. Никога досега не съм го вярвала.
— Той е умрял, така ли? — запитах тихо.
— Мило момиче — започна тя, — една Бъдни вечер се облякох и премених, защото моят любим, моят бъдещ съпруг щеше да ме посети. Седнах да го чакам. Отново изживявам този миг. Виждам снежния здрач да се прокрадва през прозореца, над който завесата не бе спусната, защото исках да го съзерцавам, докато язди към мен по снежната алея. Виждам и усещам мекия огън, който ме стопля, играе по копринената ми дреха и от време на време озарява младежкия ми лик в отсрещното огледало. Виждам луната на спокойната зимна нощ да плува пълна, ясна и студена над тъмната растителност и посребрените ливади на имението ми. Чакам, пулсът ми бие нетърпеливо, ала в ума не се промъква никакво съмнение. Пламъците в огнището бяха замрели, но жаравата бе още искряща, луната се бе изкачила високо, но все още се виждаше от прозореца, наближаваше десет. Обикновено той идваше по-рано, ала веднъж-дваж бе закъснял както сега. Дали макар веднъж няма да ме разочарова? Не, нито веднъж; и сега вече идваше, идваше бързо, да навакса изгубеното време. „Ах, Франк, неразумни ездачо — рекох си, заслушана радостно и тревожно в наближаващия тропот на коня, — ще ти се карам за това. Ще ти кажа, че на опасност ти излагаш моята шия, защото всичко, което е твое, ми е по-ценно и по-скъпо, отколкото ако беше мое.“ Той приближаваше, съзирах го, но май очите ми бяха замъглени от сълзи, не виждах добре. Ето коня, чух тропота му или по-скоро видях някаква грамада, долових глъчка. Кон ли беше това наистина? Ако ли не, какво бе тежкото, влачещо се нещо, което прекосяваше тъй странно черно, поляната пред къщи? Как бих могла да назова онова, което виждах в лунния светлик пред мен? И как да изрека чувството, което се надигна в душата ми?
Изтичах безмълвна навън. Едно огромно животно — всъщност черния кон на Франк — стоеше разтреперано, задъхано, запенено пред портата. Някакъв човек го държеше — предположих, че е Франк.
— Какво става? — запитах.
Томас, собственият ми слуга, ми отвърна троснато:
— Влезте вътре, госпожо. — А сетне нареди на прислужничката, която притича към кухнята, тласкана сякаш от някакво предчувствие: — Рут, прибери господарката вътре! Веднага!
Но аз вече коленичех на снега до онова, което лежеше там — което бях видяла да се влачи по земята, — което пъшкаше, стенеше на гърдите ми, когато го привдигнах и го притиснах до сърцето си. Не беше мъртъв, беше в полусъзнание. Заповядах да го внесат вътре. Не им позволих да ми нареждат каквото и да било и да ме отделят от него. Имах достатъчно присъствие на духа не само да владея себе си, но да разпореждам и на другите. Опитали се бяха да ме третират като дете, както най-често се отнасят с хора, поразени от божия гняв, но аз не слушах никого освен хирурга, а когато той стори онова, което бе по силите му, останах сама при моя умиращ Франк. Той събра сили да ме вземе в обятията си, намери глас да назове името ми, чу ме как се моля над него шепнешком, усети ме, докато нежно и любовно се грижех за него.