— Мария — каза той, — умирам щастлив като в рая.
С последния си дъх ми се закле във вярност. Когато изгря зората на Коледния ден, моят Франк беше при бога.
— И всичко това — продължи тя — се случи преди тридесет години. Оттогава живея в страдание. Едва ли съм извлякла дълбока поука от всичките си злощастия. Всяка по-мека, по-дружелюбна душа те биха превърнали в светица, силните, зли души биха станали демони, а що се отнася до мене, аз си останах една поразена от беда себична жена.
— Но вие сте вършили много добрини — прекъснах я, защото тя беше известна с големите си материални подаяния.
— Искаш да кажеш, че не съм скъпила парите си там, където те биха могли да смекчат нечие нещастие! Ала какво от това? Да давам, не ми е струвало усилие, нито ми е причинявало болка. Но от днес нататък аз съм готова да променя начина си на мислене, да се подготвя за срещата си с Франк. Виждаш ли — още мисля за Франк повече, отколкото за бога; и дано поне ми се признае, че обичайки едно божие творение тъй силно, тъй продължително и тъй истински, с това не съм поругала Твореца — иначе изгледите за спасение на душата ми са нищожни. Ти какво мислиш по тези въпроси, Люси? Бъди мой духовен съветник, кажи ми.
Не бях в състояние да отговоря, нямах думи. Тя, изглежда, си въобрази, че вече съм й отговорила.
— Много правилно, дете мое. Трябва да си признаем, че бог е милостив, но не всякога е разбираем за нас. Трябва да приемем собствената си участ, каквато и да е тя, и да се опитаме да направим щастлива участта на другите. Нали така? Да, и от утре ще се опитам да те направя щастлива. Ще се постарая да сторя нещо за тебе, Люси — нещо, което да те облагодетелствува, когато аз умра. Главата ме заболя от много приказки, затова пък съм щастлива. Върви да спиш. Часовникът отмерва два. Колко до късно стоиш — или по-скоро до колко късно аз с моя егоизъм те задържам тук. Сега върви. Не се тревожи повече за мене. Чувствувам, че истински ще си отпочина.
Тя се нагласи като за сън. Аз също се оттеглих в нишата към нейната стая. Нощта премина спокойно. И също тъй спокойно, изглежда, е настанал сетният й час — спокойно и безболезнено. На сутринна я намерихме бездиханна, почти изстинала, отпусната кротко, непомръднала. Възбуденият й дъх и промяната в настроението й са били предупреждение за наближаващия удар, а този единствен удар е бил достатъчен, за да прекъсне нишката на нейното съществувание, изтрита до скъсване от болестта.
ГЛАВА ПЕТА
ОБРЪЩА СЕ НОВА СТРАНИЦА
След като господарката ми беше мъртва и пак останах сама, трябваше да си подиря ново място. По онова време, изглежда, съм била с леко — но съвсем леко — разстроени нерви. Признавам, не изглеждах добре — бях слаба, изнемощяла, със сенки край очите; като болногледачка след нощно бдение, като преуморена слугиня, като бездомница, потънала в дългове. Дългове нямах, не бях и съвсем бедна, защото, макар мис Мачмънт да не бе успяла да ме облагодетелствува тъй, както бе споменала в последната си нощ, все пак след погребението заплатата ми беше изплатена от втория й братовчед, наследника, алчен на вид, с остър нос и тясно лице, който наистина, както научих по-късно, се оказал невиждан скъперник — пълна противоположност на щедрата си родственица, мрачен фон, на който се откроява светлата й памет, благославяна и до днес от бедни и нуждаещи се. Притежателка на петнадесет лири, на здраве, поизтощено, но незасегнато, и на също тъй крепък дух, аз можех все още, сравнена с други, да се смятам в завидно положение. Завидно наистина, но твърде объркано — нещо, което усетих с голяма острота, защото точно след една седмица трябваше да напусна настоящото си убежище, без да имам къде да се приютя…
В тази моя дилема ми остана — като единствена възможност — да отида и да се посъветвам с една стара служителка на нашето семейство, някогашна моя бавачка, а сега домоуправителка на голямо имение близо до мис Мачмънт. Тя се опита да ме утеши, ала не знаеше какво да ме посъветва. Когато си тръгнах на здрачаване, в душата ми все още беше пълен мрак. Чакаха ме две мили път. Беше ясна, мразовита нощ. Въпреки самотата, бедността и вътрешната ми обърканост сърцето, подхранвано и окуражавано от жизнеността на моята младост, която наброяваше едва двадесет и две лета, туптеше леко и силно — туптяло е силно, убедена съм, защото иначе бих се страхувала да вървя сама по пътя, която минаваше през стихнали поля, без никъде да проблясва светлинка от село, чифлик или колиба; бих треперила от мрака, защото единствено по звездите успявах да следвам неясната пътека; бих трепкала още по-силно от непривичното присъствие на онова, което в споменатата нощ светеше на север, една движеща се загадка — звездата Вечерница. Но тази тържествена странница ми подействува другояче — не ме уплаши. Тя ми донесе сякаш нова вяра. Почерпих сили от режещия, равен ветрец, който духаше по нейната пътека. Смела мисъл прониза ума ми; разумът бе готов да я възприеме.