— Остави тази пустош — чух да ми се казва — и се махни оттук.
— Къде? — запитах.
Не трябваше да се озъртам много. Вдигайки поглед от селската енория в равната, богата Средна Англия, аз видях с мисълта си онова, което никога не бих съзирала в тленните си очи — видях близкия Лондон.
На другия ден пак отидох в имението и като потърсих отново домоуправителката, съобщих й за намерението си.
Мисис Барит беше сериозна, здравомислеща жена, макар и да не бе странствувала повече от мен. Но каквато бе сериозна и здравомислеща, не сметна, че съм загубила ума си, защото, нека кажа, от мен винаги се е излъчвала една уравновесеност, която всякога ми е била последна като монашеска плащеница, под чието прикрие съм успявала да извърша безнаказано и дори при всеобщо одобрение дела, които, предприети при външна възбуда и вълнение, биха накарали мнозина да ме сметнат за фантазьорка и дори фанатичка.
Домоуправителката изреждаше някои вероятни затруднения и белеше портокали за конфитюр, когато някакво дете изтича край прозореца и се втурна в стаята. Беше хубавко и както подскачаше и ми се усмихваше — защото ние се познавахме (познавах и майка му, младата омъжена жена на това семейство), — аз го вдигнах на коленете си. Макар общественото ни положение сега да се различаваше, с майката на това дете бяхме съученички, когато аз бях на десет, а тя на шестнадесет години; не бях я забравила — хубавка, но глуповата, в по-долен от моя клас.
Възхищавах се на хубавите тъмни очи на момченцето, когато майката, младата мисис Ли, влезе при нас. В каква красива и благородна жена се бе превърнало добродушното и приятно, но несхватливо момиче! Съпружеството и майчинството я бяха променили така, както съм виждала да променят и други, по-невзрачни от нея. Мен тя беше забравила. Аз също се бях променила, макар за жалост към лошо. Не се и опитах да припомня познанството ни; защо да го сторя? Дошла бе да отведе сина си на разходка, а подир нея вървеше бавачка с бебе в ръце. Споменавам случката само защото, обръщайки се към бавачката, мисис Ли заговори на френски (ужасен френски между другото, с непоправимо лошо произношение, което принудително ме върна пак към ученическите ни години) и аз разбрах, че жената е чужденка. Малкият също говореше свободно френски. Когато всички се оттеглиха, мис Барит обясни, че младата й господарка довела тази чужденка бавачка преди две години, на връщане от едно пътуване из Европа, че с нея се отнасяли също като с гувернантка и че не правела друго, освен да разхожда бебето и да говори френски с господарчето Чарлс. „И — добави мис Барит — тя разправя, че много англичанки в чуждестранни семейства там са поставени не по-зле от нея самата тук.“
Постарах се да запаметя това незначително сведение, така както грижливата домакиня събира безполезните на пръв поглед парцалчета и остатъци, които практичният й ум някой ден ще оползотвори. Преди да се сбогувам с моята стара приятелка, тя ми даде адреса на една почтена, старомодна странноприемница в Лондон, която, обясни ми тя, чичовците ми посещавали навремето.
Нека читателят не мисли, че решавайки да тръгна за Лондон, съм била застрашена от нещо или че ми е струвало кой знае какви усилия. Средства имах предостатъчно, за да отида, да престоя няколко дни и ако не намеря смисъл да оставам, да се върна обратно. Гледах на това по-скоро като на кратка ваканция за един уморен човек, отколкото на приключение на живот или смърт. Да приемаш всяко свое начинание като нещо в реда на нещата, е най-добре. Това ти позволява да останеш спокоен телом у духом, докато прекалените очаквания те правят трескав и телом, и духом. По онова време петдесет мили бяха един ден път (защото ви разправям за отдавна отминали дни. Косата ми, която до късни години устоя на скрежа на времето, сега се вие бяла под бялата шапчица, като сняг под снежна пряспа.) Около десет часа на една февруарска вечер пристигнах в Лондон.