Уверена съм, че ти, читателю, си от ония, които не биха ми благодарили за едно поетическо възпроизвеждане на първите ми впечатления, и толкоз по-добре, защото нямах време, нито пък настроение за подобно нещо, тъй като пристигнах късна, тъмна, сурова дъждовна вечер, в един Вавилон и сред един мравуняк, чиято безбрежност и неизвестност напрегнаха до крайна степен всичките ми способности за здравомислие и самообладание, с които поради липса на по-блестящи качества природата ме е надарила.
Когато слязох от дилижанса, речта на кочияшите и на другите, които се навъртаха наоколо, ми се стори странна, като непознат език. За пръв път чувах английския, насечен по този начин. Както и да е, успях да ги разбера и да ги накарам и те да ме разберат поне дотолкова, че да пренеса и себе си, и сандъка до старата странноприемница, чийто адрес притежавах. Колко трудно, колко потискащо, колко объркващо ми изглеждаше моето бягство! В Лондон за пръв път, за пръв път в странноприемницата, уморена от пътя, от мраза, премръзнала от студ, без опит, без никой да ме посъветва как да действувам — а тласкана към действие!
Оставих нещата в ръцете на здравия разум. Но здравият разум бе също тъй вцепенен и объркан, както всичките ми чувства, и единствено под натиска на неизбежната необходимост с усилие, изкомандува своята довереница. Подтикната от него, тя плати на носача. Предвид критичния момент не я обвинявам, че остави да я измамят. Помоли прислужника за стая, боязливо повика камериерката, нещо повече — успя да понесе, без видимо да се уплаши, надменното държане на тази млада дама.
Припомням си същата камериерка — образец за представата ми за градска хубост и мода. Като гледах тънкото й кръстче, бонето, дрехата й, чудех се кой ги е изработил тъй съвършени. С такава плавност оформяше тя гласните в устата си, че аз изпитвах срам от своето произношение; спретнатото й облекло хвърляше презрителен укор към моята проста провинциална одежда.
„Няма какво, ще се търпи — казах си; — за мене всичко тук — и обстановката, и обстоятелствата — е непознато; ще се оправя постепенно.“
Възприех много смирено поведението към арогантната млада прислужница, тъй също и към свещеникоподобния, облечен в черна дреха, стегнат с бяла яка прислужник и с това ги накарах да ме приемат добре. Отначало, смятам, ме взеха за прислужница, ала след малко се разколебаха и в държането им се усети нещо средно между покровителство и почитание.
Успях да се сдържа, докато се навечерям, постоплих се край огъня и се затворих в моята стая, ала щом седнах на леглото и отпуснах глава и ръце на възглавницата, усетих се ужасно потисната. Изведнъж положението, в което се намирах, се надигна пред очите ми като призрак. Необичайно отчайващо, безнадеждно се разкриваше то пред мен. Какво дирех сам-сама в големия Лондон? Какво ще правя, когато съмне? Какви надежди за бъдещето имам? Имам ли приятели на този свят? Откъде ида? Накъде отивам? Какво да сторя!
Намокрих възглавницата, ръцете, косите си с нестихващи сълзи. Това избухване бе последното от мрачно потъване в най-горчиви размисли. И все пак не съжалих за предприетата стъпка, не ми се искаше да я залича. Някаква внушителна, необяснима увереност, че е по-добре да вървя напред, отколкото да отстъпвам, че имам сили да вървя напред, че все някакъв път, макар да е тесен и труден, след време ще се открие пред мен — надделя над другите ми чувства. Въздействието й го отпъди надалеч и аз се успокоих дотолкова, че да си изрека молитвата и да си легна. Тъкмо бях духнала свещника и задрямвах, когато един дълбок, плътен, могъщ звук прониза нощта. Отпърво не го познавах, ала когато прозвуча дванадесет пъти, на дванадесетия гръмовен тътен и трепетливо звънтене си казах: „Лежа в сянката на катедралата «Свети Павел».“
ГЛАВА ШЕСТА
ЛОНДОН
На другия ден беше първи март и когато се събудих, станах и разтворих завесата, видях изгрялото слънце да си пробива път в мъглата. Над главите ми, над покривите, изравнени почти с облаците, съзрях една тържествена, закръглена маса, тъмносиня и неясна — купола. Докато го наблюдавах, душата ми се раздвижи, духът ми разтърси вечно окованите си криле и ги освободи;изпитах внезапното чувство, че аз, която до днес не бях живяла истински, най-сетне ще вкуся живота. В онази сутрин душата ми израсна бързо като кратунката на пророк Йона.