„Добре сторих, че дойдох — помислих, докато забързано се обличах. — Харесва ми духът на този голям Лондон, който чувствувам край себе си. Кой друг освен страхливеца прекарва целия си живот в селската хижа и обрича способностите си на прояждащата ръжда на едно невзрачно съществование?“
Като се облякох, слязох долу — но вече не измачкана от пътя и изморена, а спретната и освежена. Когато прислужникът донесе закуската, съумях да го поздравя сдържано, но приветливо. Поговорихме си десетина минути и чрез разговора завързахме полезно запознанство.
Той беше белокос, възрастен мъж и както узнах, живееше и работеше тук вече двадесет години. Като се уверих в това, сметнах, че познава двамата ми чичовци Чарлс и Уилмът, които допреди петнадесет години често бяха отсядали тук. Споменах имената им. Той си ги спомни отлично и с чувство на уважение. Изясних му роднинските ни връзки, а с това заех съответното място в очите му. Каза, че съм приличала на чичо си Чарлс. Предполагам, казал е истината, защото мисис Барит ми разправяше същото. Сега вече колебливото му и неуверено държане се смени с дълбоко почитание; от този миг на всеки свой смислен въпрос получавах учтив отговор.
Улицата, към която гледаше малката ми дневна, беше много тясна, много тиха и сравнително чиста. Малцината минувачи по нищо не се различаваха от ония, които човек вижда в провинциалните градове. Дотук нямаше нищо страшно. Реших, че ще се осмеля да изляза сама.
Вече закусила, тръгнах. Сърцето ми туптеше възбудено и радостно. Дори една самотна разходка из Лондон бе равна вече на приключение. Скоро се намерих на улица „Патерностер“ — известно място. Влязох в една книжарница, собственост на някой си Джоунс. Купих малка книжка — разточителство, което не биваше да си позволявам, ала реших, че някой ден ще я дам или ще я изпратя на мисис Барит. Мистър Джоунс, съсухрен старец, седеше зад бюрото си. Изглеждаше тъй, сякаш беше най-великият и най-щастливият сред човеците.
Изумително много неща преживях в тази единствена сутрин. Озовала се пред „Свети Павел“, влязох. Изкачих се до купола. Оттам разгледах Лондон, реката му, мостовете, църквите, видях старинния Уестминстър, зелените „Темпъл Гардънс“, огрени от слънцето, увенчани от приветливото, синьо пролетно небе, а между градините и небето — прозрачен облак от мъглица.
Слязох долу и тръгнах накъдето ми видят очите, обзета от екстаза на свободата и радостта, и попаднах, кой знае как, в самия център на града, в Сити. Най-сетне видях и усетих Лондон. Вървях по широкия Странд, поех нагоре по Корнхил, смесих се с гъстата тълпа, престраших се да прекося опасните кръстовища. Фактът, че съм сторила това, че съм го извършила съвсем сама, ми достави може би неоправдано, но огромно удоволствие. Оттогава насам съм била и в театралния център Уест Енд, и в големите паркове, и на големите площади, но до днес от всичко най-много обичам Сити. В Сити всичко изглежда много по-истинско; търговията, суетнята, шумът — там това е действие, гледка и звуци сериозни, истински. Сити си вади хляба — Уест Енд си гледа удоволствието. В Уест Енд може да се забавляваш, но Сити те кара да се вълнуваш от сърце.
Накрая, изморена и гладна (от години не бях изгладнявала така), върнах се към два часа в моята мрачна, стара, тиха странноприемница. Взех само две блюда — варено месо и зеленчуци. И двете ми се сториха чудесни — далеч по-вкусни от скромните, измити гозби, които готвачката на мисис Мачмънт приготвяше за добрата ми покойна господарка и за мен и които трудно възбуждаха нашия апетит. Приятно уморена, аз се изтегнах за един час върху три стола (стаята не можеше да се похвали с отделна софа). Спах, сетне се събудих и около два часа размишлявах.
Вътрешното ми състояние и всички обкръжаващи ме обстоятелства сега бяха такива, че благоприятелствуваха за вземане на нова, крайна и смела — а може би и отчаяна — линия на поведение. Нямаше какво да губя. Неописуемо омразното ми досегашно съществование не ме караше и да помисля за връщане. Не успеех ли в онова, което възнамерявах да предприема, кой друг освен мен щеше да пострада? Ако загинех далеч от — щях да кажа дома, но аз нямам дом, — далеч от Англия, кой щеше да ме оплаква?
Щях може би да страдам, бях привикнала към страдания. Самата смърт дори не ме плашеше така, както би изплашила разглезените от съдбата. Поради това не се страхувах от смъртта. И тъй, готова на всичко, съставих своя план.
Още същата вечер поисках от приятеля ми, прислужника, сведения за корабите, които тръгват от европейското пристанище Бу Марин. Установих, че време за губене няма; още през тази нощ трябваше да заема своята кабина. Всъщност бих могла да почакам и да се кача на палубата другата сутрин, но не желаех да рискувам.