— Но кой тогава, дъщеричке? Кажи на татко истината.
— О, татко! — проплака тя искрено. — Ще ти кажа — ще ти кажа истината, цялата истина. С радост ще ти я кажа — с радост, макар да треперя цялата.
И наистина трепереше. Растящото вълнение, тлеещото чувство и набираната смелост я разтърсваха.
— Омразно ми е да крия постъпките се от тебе, татко. Боя се от теб и те обичам повече от всички освен бога. Прочети писмото, погледни адреса.
Тя го остави на коленете му. Той го взе и го прочете, а ръката му трепереше и очите му овлажняха.
Сгъна го и погледна авторката със странен, нежен и тъжен, и удивен поглед.
— Нима тя маже да пише така — мъничкото момиченце, която вчера седеше в скута ми? Нима тя може да чувствува така?
— Лошо ли е, татко? Наскърбява ли те?
— В него няма нищо лошо, мое невинно малко дете, но то ме натъжава.
— Но чуй ме, татко! Аз не искам да те натъжавам. Готова съм да се откажа от всичко — почти от всичко (поправи се тя), готова съм по-скоро да умра, отколкото да те направя нещастен. Не бих го понесла!
И тя потръпна.
— Не одобряваш ли писмото ми? Да не го ли давам? Да го скъсам ли? Ще го скъсам заради тебе, ако ми наредиш.
— Нищо не съм ти наредил.
— Заповядай ми нещо, татко, изрази желанията си. Но само не огорчавай, не обиждай Греъм. Не мога, не мога да понеса това. Обичам те, татко, но обичам и Греъм, защото — защото — защото не мога другояче.
— Този прекрасен Греъм е един млад разбойник, Поли, това си мисля за него сега. Сигурно ще се изненадаш, ако ти кажа, че от своя страна, аз никак не го обичам. Ах, преди години съзрях в очите на това момченце нещо, което не съумях да проумея докрай — нещо, което майка му не притежава, — една дълбочина, която предупреждава човека да не нагазва в дълбокото в този поток, и сега изведнъж виждам, че съм затънал там.
— Не си, татко, не си паднал вътре, ти си на сигурно място, на здрав бряг. Можеш да постъпваш както си искаш; твоята власт е деспотична. Можеш да ме затвориш в манастир и да разбиеш сърцето на Греъм още утре, ако решиш да бъдеш толкова жесток. Кажи, автократе, кажи, царю, ще го сториш ли?
— Пратете го в Сибир, с червените му бакенбарди и с всички. Казах, че не го харесвам, Поли, и много се учудвам, че ти го харесваш.
— Татко — викна тя, — знаеш ли, че се държиш ужасно? За пръв път те виждам такъв несговорчив, толкова несправедлив, толкова отмъстителен. По лицето ти е изписано нещо, което не ти е присъщо.
— Махайте го! — продължаваше мистър Хоум, който наистина изглеждаше ядосан и раздразнен — дори огорчен, — но предполагам, че тръгне ли той, Поли ще грабне вързопчето си и ще хукне след него. Сърцето й се отвърнало — отвърнало и изстинало към стария й баща.
— Татко, казах ти, че е ужасно, че е много лошо, като ми говориш по този начин. Не съм се отвърнала от тебе и няма нито човек, нито друга сила, която да ме отвърне.
— Омъжи се, Поли. Омъжи се за червените бакенбарди. Престани да бъдеш дъщеря. Върви и стани съпруга.
— Червени бакенбарди! Какво искаш да кажеш, татко? Не се поддавай на предразсъдъци. Неведнъж си ми казвам, че всички шотландци, твоите сънародници, биле жертва на предразсъдъците. Сега ти го доказваш, като не можеш да направиш разлика между червеното и кестенявото.
— Остави стария предубеден шотландец. Върви си.
Тя остана загледана в него, смълчана. Искаше да се покаже твърда, неподатлива към присмеха. Познаваше баща си, знаеше слабостите му и бе очаквала сцената, която се разиграваше сега. Тя не я бе заварила неподготвена и й се искаше да изчака да затихне с достойнство, защото знаеше изхода. Но достойнството й не издържа. Внезапно очите й се насълзиха, тя се хвърли на шията му.
— Аз няма да те оставя, татко — никога няма да те оставя. Няма да те наскърбя, никога няма да те наскърбя! — извика тя.
— Агънцето ми! Съкровището ми! — промълви този любящ, но непреклонен повелител. След това не каза нищо — защото гласът му бе потреперал.
В стаята нахлуваше здрач. Отвън долитаха стъпки. Помислих, че някой от прислужниците носи свещниците, затова тихо открехнах вратата, за да го спра. Отвън не стоеше прислужник. Един строен господин оставяше шапката си на масата, бавно сваляше ръкавиците си — помайваше се, чакаше очевидно мен. Не е повика нито със знак, нито със думи, но очите му казваха: „Люси, ела тук“. Аз отидох.
На лицето му играеше усмивка, която погледна надолу към мен. Единствено той бе в състояние да изрази с усмивка вълнението, което го бе обвзело.
— Господин Дьо Басомпие е вътре, нали? — запита Греъм, посочвайки към библиотеката.
— Да.
— Той забеляза държането ми по време на вечерята, нали? Надявам се да ме е разбрал.